Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Винаги излизам нощем — беше казала тя, посочвайки към мрака. — Там има поток. С баща ми често ходим при него, когато вечерите са топли. Слушам шумовете на нощта. Радвам се, че отидох там. — Тя се приближи и хвана китките му. — Свикнала съм с похотта, Ранулф-ат-Нюгейт, с дръзките погледи и наглите подмятания. Но стихове, прочетени тихо на лунна светлина! Ти наистина си странен. Грешно съм те преценила. — После тя се бе надигнала на пръсти, бе го целунала лекичко по бузата, бе грабнала стиховете от ръката му и се беше отдалечила.

Каквито бяхте, ние сме били.

Каквито ние сме, ще бъдете и вие.

Корбет прочете надписа около купола на тъмната дървена църква „Сейнт Осуалд“.

— Накрая — каза той на Ранулф, отваряйки вратата — всички ще станем такива, каквито Бог пожелае.

Той се спря на входа. Църквицата бе построена изцяло от дърво; строителят хитроумно бе използвал редица дъбове като колони, поддържащи покрива, а от двете страни на кораба имаше тъмни трансепти, осветявани от малки квадратни прозорчета. Покривът беше като на хамбар — от дебели греди. Преградата изглеждаше старинна, някои от резбите — свети Йоан и други светци, скупчени около разпнатия Христос — бяха очукани и стари. Корбет мина през вратичката и влезе в убежището. Там седеше мъж, облечен в расо на францисканец. В нишата отзад имаше тънък дюшек; одеялата бяха грижливо сгънати върху възглавницата, поднос с останки от храна лежеше на пода.

— Робърт Върлиън? — попита Корбет.

Той огледа главния лесничей. Върлиън, мъж с редееща коса, кимна и се изправи, примигна от болка и потърка дясното си коляно.

— Докато бягах — обясни той, — сигурно съм се ударил.

Лесничеят пристъпи с протегната ръка и Корбет я пое. Върлиън бе среден на ръст, загрубялото му от слънцето и вятъра лице беше набръчкано, очите зачервени от умора и тревога. Бе гладко обръснат, но се бе порязал на няколко места.

— Извинявам се за външния си вид — обясни той, — но сега съм затворник тук и завися от щедростта на брат Козмас.

— Видяхме се с дъщеря ти Алиша — Ранулф, усмихнат до ушите, пристъпи напред.

— Да, знам. Ти сигурно си сър Хю Корбет, кралският пратеник, ти — писарят му Ранулф-ат-Нюгейт. Дъщеря ми ме посещава, но брат Козмас не й позволява да ми носи чисти дрехи, храна или вино. — Той съзря учудването, което проблесна в очите на Ранулф.

— Законът за неприкосновеността на убежището — обясни Корбет — се спазва, само ако никой не ти носи дрехи, храна, напитки или каквото и да е друго.

— Но сега си в безопасност — настоя Ранулф. — Ние имаме заповеди от краля. Няма доказателство за убийство, а ти не си виновен в никакви други престъпления.

Върлиън сви рамене.

— Още не смея да напусна тази църква. Сър Уилям ме е нарочил. По-добре да остана тук, докато този въпрос бъде разрешен веднъж завинаги.

— Съгласен съм с него.

Корбет се обърна. Брат Козмас бе влязъл от страничната врата, която водеше към сакристията. Той направи кръстния знак във въздуха към тях.

— Получих уверенията на сър Уилям, но чух думите ти, Робърт, и съм съгласен с тях. Остани тук, докато всичко приключи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Гората Ашдаун може да бъде много самотно място.

Свещеникът се приближи, шляпайки със сандалите си по пода. Взе огниво и запали две свещи на олтара.

— Робърт Върлиън е невинен. Не искам да му се случи нещо. Той потърси убежище тук, нека остане. Тук е в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде. Не си ли съгласен, Робърт?

Лесничеят потърка брадичка.

— Убежището е на твое разположение — убедително продължи свещеникът. — Нощем можеш да спиш у дома. Какво повече искаш?

— Но ако си невинен — попита Ранулф, — защо не се опълчиш на обвинителите си?

Върлиън седна на една пейка и скри лице в ръцете си. Известно време остана така, после ги погледна.

— Сутринта, когато умря лорд Хенри, аз се върнах в къщата, за да се убедя, че Алиша е в безопасност. После се присъединих към лова. Не видях нищо необичайно. Но когато стигнах долината Севърнейк, лорд Хенри беше убит със стрела в сърцето.

— Как стигна дотам? — попита Корбет.

— Бързах, когато излязох от къщата си — обясни Върлиън. — Чувах пред мен виковете на ловците и лая на хрътките, шумоленето на сърните, докато тичаха през храстите към долчинката.

— От коя страна дойде? От онази, където беше лорд Хенри или от отсрещната?

Върлиън затвори очи.

— Дойдох отзад — каза той. — Вървях по същата пътека, по която бяха минали ловците.