Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Беше ли взела лък и стрела? — добави Корбет. — Алиша е дъщеря на лесничей. Тя може да стреля. Нали веднъж дори е заплашила с това лорд Хенри?

Върлиън отвори уста да отговори.

— Не лъжи — каза му Корбет. — Ако ме излъжеш, Робърт, не мога да помогна нито на теб, нито на дъщеря ти. Затова не ми казвай, че не знаеш къде е била. Ти си я попитал и тя ти е казала.

— Кажи им, татко!

Увита в кафява наметка, Алиша стоеше на вратата. В ръката си държеше ленен вързоп, пристегнат с връв. Тя отметна качулката си и хвърли бърз поглед към Ранулф, който се изчерви и извърна очи.

— Донесох овесени сладки, татко. — Тя ги сложи в ръцете на францисканеца. — Ти можеш да ги споделиш с когото искаш. — После отиде и клекна до баща си, прегърна го покровителствено през раменете и погледна ядосано към Корбет. — Ти си опасен човек, сър Хю. Знаеш ли какво казват за теб в „Горският дявол“? Че се промъкваш и дебнеш като котарак.

Корбет се усмихна.

— В такъв случай, мистрес, няма защо да се боиш от мен. Аз съм кралски котарак. Ловя само онези мишки, които крадат от хамбарите на Негово величество.

— Баща ми е уплашен. Той е добър лесничей, сър Хю. — Тя нежно погали косата на Върлиън. — Познава добре гората. Познава и хората, които живеят там, и животните, разчита следите им, знае тайните им пътеки. И сега, когато неговият развратен господар беше убит…

Върлиън вдигна глава, бузите му бяха мокри от сълзи.

— Какво можех да направя? — умолително попита той. — Ако ме изгонеше, къде щях да ида? Роден съм в този край, сър! Ашдаун е целият ми свят, целият ми живот!

— Ти разбираш това, мастър писарю, нали? — попита Алиша. — Нали си толкова умен!

— Значи пак си била в „Горският дявол“? — попита Корбет.

— Да, тази сутрин. — Алиша не погледна към Ранулф. — Исках да се видя с един човек, но той вече беше излязъл. Един от прислужниците, който трябвало да поддържа огъня, ми каза, че се събудил много преди зората. Ти, сър Хю, вече си бил в кръчмата, увит в наметка и си ровел пепелта, сякаш си бил там цяла нощ.

— Не ми трябва много сън — Корбет я гледаше в очите. — Слязох долу и прочетох няколко писма. Разгледах един молитвеник, но нищо интересно не научих от него. Седях и размишлявах за смъртта на лорд Хенри и за баща ти, когото сега искам да разпитам. Чудех се защо ловът се е провалил. Защо му е трябвало толкова време, за да се върне? Защо не се е върнал първо в къщата ви?

— Какво друго си мислеше?

— Ще ти отговоря, мистрес, когато ми кажеш къде беше ти.

— Зад тази църква има гробище. Там е погребана майка ми. Това е единственото място в тази гора, където се чувствах в безопасност от лорд Хенри и прислужниците му. Взех кон и дойдох тук. Набрах диви цветя, оставих коня при страничната врата и сложих цветята на гроба на майка ми. После си поговорих с нея — Алиша не обърна внимание на сподавените ридания на баща си.

— А след това?

— Тръгнах си от гробището и поех към къщи, но бавно. Чудех се какво ще правим с татко занапред. Не е ли странно, мастър писарю, когато стигнах до Ашдаун, бъдещето ми беше решено. Лорд Хенри беше убит, а баща ми — беглец.

— Често ли носиш лък и стрели на гроба на майка си?

Гласът на Алиша беше изпълнен с ярост.

— Да! — изсъска тя през зъби. — Ще ти кажа нещо, писарю, ако бях срещнала лорд Хенри по пътя, щях да пронижа със стрела сърцето му! — Очите й блестяха от омраза. — Но Бог реши да го стори някой друг.

Корбет стана от стола.

— Брат Козмас, благодаря ти за помощта. Скоро ще пристигнат войниците на сър Уилям…

— Господарю!

Корбет усети, че Ранулф го дърпа за ръкава. Колкото лицето на Алиша бе почервеняло от гняв, толкова неговото беше бледо. Той хапеше устни, пръстите му потропваха по камата в колана му.

— Господарю, искам да поговоря с теб.

Корбет се поклони хладно на останалите и го последва вън от светилището към малкия страничен олтар, в който се намираше статуята на Светата Дева с Младенеца. Ранулф доближи лицето си до Корбет.

— Защо не ми каза за това? — Той се почука по слепоочието. — Умът ти непрекъснато щрака и се върти като колело на мелница. Може да съм ти прислужник, но освен това съм и писар на Зеления печат — на кралските заповеди присъства и моето име.

Корбет го заобиколи и запали една от малките свещи, поставени до железния парапет около статуята на Девата.

— Една за Мейв — промърмори той. После взе още една. — Една за малката Елинор. Една за детето, което Мейв носи в утробата си. — Взе и четвърта, после пусна монета в кутията, която за негово учудване бе зазидана в пода до статуята. — И една за влюбения Ранулф.