Пол Дохърти - Стрелецът демон

Корбет се усмихна с благодарност и облече ризата и туниката си.

— Господарю — каза Ранулф, когато Йокаста поведе Бланш към вратата на църквата. — В Съсекс и в Лондон има достатъчно добри лекари.

— Не беше заради раната ми — отвърна той, — това бе последното доказателство.

— За какво? — попита брат Козмас.

— Че тя говори истината. Най-добрите лекари в Лондон прегледаха раната ми. Не е ли странно, братко, тя каза същото като тях. Можеше да ме излъже, да ми предложи някой мехлем или отвара, но каза истината. Мисля, че същото се отнася за всичко, за което я разпитах. — Той взе перото, което Ранулф бе оставил. — Онова, което тя каза, ще трябва да бъде проучено — добави Корбет. — После ще размисля над думите й.

— Тя обвини сър Уилям! — нетърпеливо добави брат Козмас. — Макар да не го каза направо.

— Не съм сигурен. Но описанието на Бухала беше интересно. А сега да видим отшелника.

Ранулф стана от пейката и беше по средата на пътя към кораба, когато вратата рязко се отвори и сър Уилям нахлу вътре.

— Сър Хю Корбет! — извика той. — Ела бързо! И ти, братко!

Корбет и брат Козмас забързаха към него. Малкият двор навън бе пълен с въоръжени мъже. Йокаста и Бланш бяха спрели при страничната порта и гледаха назад. Корбет погледна към чакащите войници и дрипавата фигура с мръсно лице, която вероятно бе отшелникът, но вниманието му беше привлечено от трупа, поставен на земята и покрит с вехто наметало. Явно беше свален от един товарен кон, чието седло бе покрито с кал. Сър Уилям си проби път сред хората, клекна до тялото и отметна плаща.

— Панций Кантроне — обяви той. — Бивш лекар на брат ми.

Трупът бе покрит от глава до пети в кал и тиня, които подчертаваха грозотата на смъртта. Полуотворената уста бе изцапана с кръв. Очите гледаха невиждащо, бледата кожа бе влажна и набраздена от кални струйки, косата подгизнала, а в шията зееше назъбена дупка, пълна със съсирена кръв.

— Рана от стрела — каза Ранулф.

Той взе камата си и почисти раната от калта.

— Къде са го намерили? — попита Корбет.

— В едно блато навътре в гората.

— Ами стрелата?

— Беше извадена.

— От убиеца?

— Навярно — отвърна сър Уилям. — Моят ловец го открил, само защото тялото изплувало и единият му ботуш стърчал от водата.

Корбет обърна трупа. Кантроне все още носеше наметалото си, камата му беше в канията, но двете кесии, които висяха от колана му, бяха празни.

— Ами конят му?

Сър Уилям, който беше клекнал от другата страна на трупа, се намръщи.

— Когато тръгнал от „Света Хавизия“ яздел, но от коня му няма следа.

— Подозирам, че е бил без седло — каза Корбет. — Някой го е хвърлил в блатото, а коня е оставил да пасе. Такова хубаво животно бързо е било намерено и скрито.

— Също като при трупа, който видяхме в „Света Хавизия“ — забеляза Ранулф. — Рана от стрела в гърлото. И е бил ограбен.

— Амори дьо Краон ще бъде доволен — забеляза Корбет, изтри ръце и се изправи. — Сър Уилям, добрият лекар беше твой гост. Ще се погрижиш ли за достойно погребение?

Сър Уилям кимна.

— Но кой може да е убиецът, сър Хю?

— Не знам. Загадката се задълбочава, сър Уилям. Но все още има възможност да я разгадая. Ще ти бъда благодарен, сър, ако хората ти излязат от църквата. — Той погледна към страничната порта и видя, че Йокаста и Бланш се отдалечаваха. — Знаеше ли, че бедното момиче е дъщеря на брат ти? — В очите на сър Уилям проблесна изненада. — Всички сме грешници, сър Уилям. Моля те, погрижи се добре за тях.

И Корбет се върна в църквата, правейки знак на Ранулф да въведе отшелника.

Корбет се настани на пейката и зачете записките на Ранулф. Понякога отбелязваше смутено колко много стилът на писане на приятеля му напомняше неговия собствен. Лениво се зачуди какви ли рискове крие това за в бъдеще.

Брат Козмас, който бе останал вън, за да прочете молитва над мъртвеца, с широки крачки влезе в църквата. Корбет отбеляза колко разтревожен изглеждаше францисканецът. Той влезе в убежището и разказа какво се беше случило на Върлиън и Алиша.

— Баща ми не е бил там, когато лорд Хенри е умрял — заяви тя високо.

Корбет се обърна на пейката.

— Тихо, мистрес! — каза той успокоително. — Срещу баща ти няма доказателства.

Вратата на църквата се отвори и затвори. Ранулф тръгна по пътеката, отшелникът Одо решително крачеше до него. Той седна на пейката пред масата. Беше мъж на средна възраст с черна като гарванова перушина коса, която стигаше до раменете му. Неравно подстриганите брада и мустаци бяха изпъстрени със сребърни нишки. Имаше големи очи, орлов нос, жълтеникаво и сбръчкано лице. Корбет изучаваше очите му — бяха ли тревожни? Погледна ръцете на мъжа, увити в окървавени превръзки. Босите му крака в износени сандали бяха мръсни и напукани. Расото му някога сигурно е било зелено, но сега беше изпокъсано и с петна от пот. Вместо с колан беше препасан с парче конопено въже.