Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Аз съм писар като него.

— И то амбициозен — отбеляза Йокаста. — Не съм убила лорд Хенри.

— Как научи за смъртта му? — попита Ранулф.

— От същите хора, които казват, че съм вещица. Видях се с един пътуващ търговец, който идваше от „Горският дявол“. Беше си наранил пищяла и дойде при мен да му направя лапа. Трябва да е било няколко часа, след като трупът на лорд Хенри е бил отнесен от долината Севърнейк.

— Имаш ли лък и стрели, мистрес?

— Да, имам. Стар лък и два пълни колчана — подарък от лорд Хенри. И, да, мога да си служа добре с тях. Когато той ми позволяваше, ходех на лов. А и не всеки, който минава през Ашдаун, е кралски писар или чаровен придворен.

— Имаш ли кон? — попита Ранулф.

— Не.

— Познаваш ли повечето хора в гората? — попита Корбет.

— Аз ги познавам и те ме познават. Върлиън лесничеят, който е намерил убежище тук, дойде първо при мен. Аз му казах да дойде в църквата. Брат Козмас е единственият човек в гората, който би се опълчил срещу Фицалан.

— Виждала ли си някога Бухала? — попита Корбет. — Разбойникът, който води тази странна война срещу Фицалан.

— Да, веднъж.

— Наистина ли?

— Така мисля. — Погледът й се отправи към брат Козмас. — На лицето му имаше маска, парче кожа с дупки за очите и устата.

— Беше ли на кон? — попита Корбет.

Йокаста поклати глава.

— Носеше сиво наметало. Платът беше мръсен и на петна, но изглеждаше от добро качество. Видях го при потока Фърндаун. Той се намира навътре в гората. Берях билки. Бланш седеше на едно паднало дърво на няколко метра зад мен. Аз бях до потока и миех набраните растения, когато една фигура внезапно изскочи от храстите. Пееше си тихичко, докато пълнеше меха, който носеше. Аз замръзнах. Той не знаеше, че съм там, докато Бланш не ме извика. Тогава погледна към нея и изчезна също тъй тихо, както се беше появил.

— Видя ли те?

Йокаста поклати глава отрицателно.

— Той беше от едната страна на потока, аз от другата — зад няколко храста. Не може да ме е видял. — Тя посочи излинялото си зелено наметало. — Аз се сливам с гората, не нося ярки дрехи.

— Защо смяташ, че това е бил Бухала?

Тя се разсмя.

— Казах ти, писарю, всички в Ашдаун се познават. Другите разбойници се обличат в парцали. Този беше различен. Очевидно познаваше добре гората.

— Опиши го — настоя Корбет.

— Казах ти. Маска от еленова кожа, качулка, сиво наметало. Зърнах колчан стрели и голям тисов лък на гърба му.

— Млад ли беше или стар?

— Сър, ако бях вещица, можеше и да позная, но не съм.

Корбет се усмихна.

— А ако беше под клетва?

— Бих казал, че е около твоята възраст. Движеше се с лекота и тихо.

— А какво си тананикаше?

— Сър, не разбирам много от музика, но не беше кръчмарска песен. Приличаше повече на химните, които се пеят в черква. Не бих се заклела, но някои от думите ми се сториха латински.

— Опасна улика — каза Ранулф.

— Смяташе, че е сам — напомни му Йокаста. — Потокът Фърндаун е далеч от пътищата. Беше късно следобед. Навярно е мислел, че е в безопасност.

— А сутринта, когато лорд Хенри беше убит? — попита Корбет. — Видя ли нещо в гората? Нещо необичайно?

Йокаста поклати глава.

— Когато войниците на сър Уилям ме доведоха тук, знаех, че ще трябва да отговарям на въпроси. Не съм под клетва, писарю, но ти можеш да ме накараш да се закълна. Казах ти какво знам. — Тя се изправи. — Ти си наблюдателен и умен човек, писарю. Ще се заровиш дълбоко в калта на гората Ашдаун. Помни едно: който е убил лорд Хенри, е познавал добре тези гори и тайните им пътеки.

— Подозираш ли някого? — попита той.

— Аз съм проста жена, писарю, но в крайна сметка кой би спечелил най-много от смъртта на лорд Хенри? Приключихме ли?

Корбет отвори кесията си и извади две сребърни монети. Йокаста възрази:

— Не приемам подаяния, писарю.

Корбет се изправи, свали плаща, съблече туниката си и вдигна ризата, под която се разкри тъмноморавият белег високо на гърдите, където го бе улучила стрелата от арбалета. Йокаста приближи, внимателно го огледа и опипа.

— Раната е заздравяла добре — каза тя. — Боли ли те?

— Понякога.

— От стрела е.

Корбет се взря в красивите й очи, тъмни и палави. Тя ухаеше на лавандула. Йокаста отново притисна белега му и той примигна.

— Боли те — заяви тя. — Тази част от тялото ти — Йокаста почука по гърдите му — е защитена от мускули и кости. Ранената плът бързо заздравява, но костта под нея… — Тя отстъпи и взе сребърните монети от протегнатата му ръка. — Ще минат месеци, преди да оздравее напълно. И дори тогава, писарю, до деня на смъртта си, ще усещаш тук леки пронизващи болки; ще се наложи да се примириш с тях, както и с ударите, които животът тепърва ще ти нанесе.