Пол Дохърти - Стрелецът демон

Корбет разпери ръце.

— Като разделим възможното от вероятното — той посочи към Одо — ти си главният обект на подозренията ми. Преструваш, се, че си отшелник, че живееш в пещерата „Драконовата паст“. Това би било лесно. Какъв си всъщност, мастър отшелник? Францискански монах, послушник? Ролята на отшелник би била идеална за целта ти. Така си можел да избегнеш съмненията. Никой не би заподозрял един Божи човек, чиито ръце са толкова разранени, че не може да държи лопата, а още по-малко да стреля с лък. Напускаш мястото на усамотението си и отиваш в скривалището, където държиш маска, лък, колчан стрели, пергамент и мастило. Като всички францисканци, ти си образован човек.

Корбет замълча. Отшелникът не вдигаше глава. Брат Козмас се беше приближил малко, сякаш за да му предложи утеха и помощ.

— Искал си да отмъстиш на лорд Хенри — продължи Корбет. — Но в сърцето си ти не си убиец. Постъпил си като Божи служител. Не си искал да накажеш лорд Хенри за греха му, а да разтревожиш душата му, да го накараш да съжали и да се покае. Направил си го, пращайки му послания — но това не ме засяга. Искам да знам дали търпението ти не се е изчерпало? Дали играта не ти е омръзнала и вместо да напомняш на лорд Хенри за Божието възмездие, не си решил да приемеш ролята на Бог? Уби ли го, Одо? Виновен ли си за смъртта на лорд Хенри?

— Нямаш доказателства. — Отшелникът вдигна поглед. — Да, превързах си ръцете, но това може да е било, за да предизвикам съчувствие. Ако трябва да бъда честен, сър Хю, в Ашдаун има много хора, които мразеха лорд Хенри.

— Не ти желая злото — отвърна Корбет. — Не ме интересува кой си или откъде идваш. Но мога да наредя да те задържат, да те оковат и да те отведат в Лондон. Ще те затворят в Нюгейт, във Флийт или в Тауър, докато кралските писари внимателно разследват случая и разпитат висшестоящите членове на ордена ти. Брат Козмас ще сподели участта ти и в края на краищата истината ще излезе наяве.

Брат Козмас се канеше да възрази, но отшелникът лекичко го потупа по ръката.

— Видях ви да препускате през гората. — Той се усмихна леко. — Кралският писар и неговият помощник идваха да въздадат възмездие, защото знатният лорд Хенри Фицалан беше убит. Ядосах се. Когато убият някой благородник, кралят веднага се намесва. Но когато една млада жена се обеси, а съпругът й я последва от мъка, все едно нищо не се е случило. Пуснах онези стрели и от гняв, и за да отклоня подозренията ти. — Той махна с ръка. — Не, това не е цялата истина. Бог да ми прости, когато лорд Хенри беше убит, едва не повярвах, че вината е моя. В известен смисъл едва ли бих възразил, ако вината беше приписана на Бухала.

— Но това не е вярно! — рязко се намеси брат Козмас.

Отшелникът го погледна изненадан.

— Не е вярно — тихо повтори францисканецът. — Одо, ти не би могъл да убиеш никого. Ще ти кажа истината. — Той заговори бързо, за да привлече вниманието на Корбет. — Знаеш ли историята за „Червената Роза на Рай“ — кръчма в покрайнините на града — и нейните собственици Алуейн и Катрин Ротмиър?

Корбет кимна.

— Одо е техен син. След смъртта на родителите му го изпратили при роднини в Есекс. Отгледали го хора, много подобни на онези, които живеят в Ашдаун. Той станал кралски лесничей, а по-късно — войник. Едва когато пораснал, разбрал истината за трагичната смърт на родителите си.

— Отначало се заклех да отмъстя — подхвана самозваният отшелник, — но роднините ми бяха добри хора. Те ме възпитаха да почитам Бог и краля. Още като младеж имах желание да стана францисканец. Влязох в колежа в Кентърбъри, където се запознах с брат Козмас. Станахме приятели — истински братя във всеки смисъл на думата. Той ми разказа за военните си походи, а аз — за миналото си. Обясних му, че искам да си отмъстя на семейство Фицалан. Думите на брат Козмас бяха като мехлем, който облекчава болката. Станах францисканец. — Той с мъка се опита да овладее гласа си. — Помагах на бедните, пътувах от енория на енория, молех се на разпнатия Христос. Разбираш ли, сър Хю, бях много нещастен заради начина, по който бяха загинали родителите ми. Църквата ни учи, че самоубийството е голям грях. А майка ми… — Очите му се напълниха със сълзи. — Ако трябва да сме откровени, писарю, майка ми е прелюбодействала и това е довело до нейната смърт и тази на баща ми. Мислех, че като живея в покаяние, ще мога да изкупя греховете им. Че Христос ще ги опрости и ще ги прати в рая. Но понякога, нощем, или когато виждах някой знатен благородник да минава през града с развети знамена, съпроводен от тържествен тръбен звук, се сещах за лорд Хенри Фицалан, истинската причина за техния грях. Чух как той трупа богатства, покровителстван и от краля, и от Църквата. Върнах се в дома ни в Кентърбъри. Беше миналия Великден. Козмас също беше там. Той ми каза, че сега работи в гората Ашдаун.