Пол Дохърти - Стрелецът демон

— Ще вървим пеша — усмихна се Корбет на Одо. — Оставихме конете си в „Горският дявол“, а и денят е хубав. Братко Козмас, ще ми донесеш ли кирка и лопата?

Монахът кимна и се отдалечи, следван от отшелника. Върлиън се върна отново в убежището. Ранулф едва се влачеше. Корбет реши да не бъде прекалено суров с него, затова продължи напред, оставяйки влюбения си приятел да се сбогува с любимата си. Застана отвън на стъпалата. Дворът отпред вече беше тих и пуст. Сър Уилям бе отвел хората си обратно в имението Ашдаун. Бяха взели и трупа. Корбет притвори очи и се заслуша в птичите песни. Уханието на гора, на храсти и цветя, на прясно разкопана земя изпълни ноздрите му. Чудеше се какво прави Мейв в Лейтън. Дали беше в безопасност? Дали беше здрава? Винаги се тревожеше, че тя се преуморява, но после си спомняше, че чичо й, лорд Морган-ап-Люелин, който им беше дошъл на гости преди години и бе решил да остане при тях, я следва навсякъде, кудкудякайки като стара квачка, каквато всъщност и си беше. Чу вратата да се отваря и затваря.

— Добре ли си, Ранулф? Ами мистрес Алиша?

Леко зачервеното лице на прислужника му разказа всичко. Той разтвори ръка и Корбет видя малкия медальон, който бе зърнал на шията на Алиша.

— Любовен дар, а, Ранулф?

Лицето на прислужника стана сериозно.

— Тя смята, че си много опасен човек, сър Хю.

Корбет поклати глава.

— Чел ли си свети Августин? Той определя убийството като тържество на хаоса и този хаос, Ранулф, трябва да бъде подреден от логиката, доказателствата и прилагането на кралското правосъдие. — Корбет закачливо потупа приятеля си по бузата. — А убийството има много лица. Съдейки по това, което знаем, Ранулф, може би сме прекарали сутринта в присъствието на жесток убиец. Спомни си какво казват: „От двамата братя Каин и Авел, Каин беше по-хубав и повече се усмихваше.“

След известно търсене отшелникът откри мястото, където беше пресякъл пътя. Вече беше обяд, облаци засенчиха слънцето и първите хладни есенни ветрове обявиха присъствието си. Златистокафяви листа се въртяха във вихрушка, покривайки с мек килим изровения път. Гората бе тиха, като изключим крясъците на птиците и непрестанното грачене на полските врани. Корбет забеляза, че пътят рязко извива.

— Завой — каза той. — Удобно място за засада или поне така винаги казва милорд Съри.

С Ранулф бяха последвали отшелника и брат Козмас надолу към тесния гроб, от който Одо бе изровил трупа. Корбет коленичи и с облечените си в ръкавици ръце разчисти листата и вейките, които се бяха натрупали отгоре. Почвата бе мека и лесна за копаене; на убиеца сигурно му е трябвало съвсем малко време, за да изкопае яма, да сложи в нея трупа и да го зарови.

— Какво търсиш? — попита брат Козмас.

Корбет посочи назад към пътя.

— Подозирам, че младата жена е идвала от „Горският дявол“. Отивала е към манастира или на север, към Лондон. Завила е тук. Убиецът е стоял някъде наблизо със заредена стрела. Разбойниците по пътищата често използват една уловка. Взимаш камък и го хвърляш нависоко, така че да падне на пътя.

— И жертвата, естествено, поглежда нагоре.

— И открива гърлото си за стрелата.

— Трябва да е бил добър стрелец — каза францисканецът.

— Не знаем колко наблизо е бил — отвърна Корбет, — но очевидно е бил опитен и е стрелял, за да убие. Ти си участвал във войните, братко. Помниш ли някой, улучен в гърлото със стрела, да е оцелял? Както и да е, убиецът излиза на пътя и довлича трупа тук, където го съблича и заравя. Взима дрехите, обувките, колана и наметалото на нещастницата. — Той замълча, загледан в катеричката, която подскачаше по един пън.

Ранулф любопитно го изгледа. Господарят му беше застинал със смръщени вежди и полуотворена уста.

— Господарю, говореше за това, че трупът бил съблечен.

— Разбира се! — прошепна Корбет. — Защо е нужно да се съблича труп?

— Защото дрехите ти трябват? — пошегува се отшелникът.

— Не, не — Корбет поклати глава. — Убиецът не е бил обикновен крадец. Той е причакал тази млада жена. Съмнявам се, че тя случайно е попаднала на пътя му. Има всички белези за добре подготвена засада. Нашият стрелец може да си позволи хубав лък и колчан. Защо тогава са му притрябвали дрехите на някаква нещастна жена? — Той стисна Ранулф за рамото. — Хайде, писарю на Зеления печат, размърдай си мозъка! Спомни си трупа, подстриганата коса, здравото тяло.

— Мъж! — възкликна Ранулф. — Жената е пътувала, преоблечена като мъж. Затова дрехите е трябвало да бъдат взети. И ако някой като нас попита в кръчмата „Помните ли млада жена да е минавала оттук?“, отговорът, разбира се, ще бъде „не“.