Пол Дохърти - Чашата на призраците

Така и сторих — върнах се в нашите покои и заспах неспокоен сън, без да се събличам, до ранните утринни часове, когато Изабела, придружена от дамите си, се върна с натежали очи, с гадене и болки в мускулите. Помогнах й да се съблече. Тя стоеше по долна риза пред гаснещия огън, прокарвайки ръце през гъстите си златни коси. Мислех си, че ще легне да спи, но тя каза, че кръвта й още бушувала, умът й още кипял от мислите за събитията през деня. Описа как пиршеството по случай коронацията се било превърнало в пародия, как смъртта на Бакел витаела като вестител от ада над празненството. Нещата се влошили от безпорядъка в кухните. Вниманието на готвачите, на техните помощници и на слугите било отвлечено от нещастието, затова храната била студена и зле поднесена. Великите херцози, чиято гордост била наскърбена, се били намръщили и си тръгнали, докато в същото време французите открито се оплаквали заради привилегированото положение на Гейвстън в посребрените му пурпурни одежди, седнал от дясната страна на краля вместо Изабела. Едуард открито бе показал благоволението и предпочитанията си към Гейвстън, проявявайки явно пренебрежение към Изабела. За първи път долових гнева и раздразнението й от това, че голямата игра бе стигнала твърде далече.

Докато тя крачеше нагоре-надолу, пиейки разреденото с вода вино, което бях приготвила, смесвайки го с гъста настойка от лайка, аз й разказах какво съм открила. Тя се съгласи, че смъртта на Бакел не е нещастен случай, зловеща поличба за нейната коронация. Още двама членове на тайния съвет на Едуард бяха застрашени, а един — убит при обстоятелства, които можеха да се нарекат единствено подозрителни.

Казалес беше съобщил новината на краля и неговия фаворит, навеждайки се над троноподобните им столове, шепнейки настоятелно. Изабела престана да крачи и, стиснала здраво чашата, сведе към мен гневен поглед.

— Това сложи край на веселието, Матилда. О, да, Едуард и Гейвстън бяха видимо потресени и изненадани. Знаеш ли — тя се наведе към мен, — за първи път усетих мириса на страха им. Помисли за това, Матилда, помисли за това тази нощ.

Онази сутрин спахме до късно. Изабела се подготвяше да посети друго празненство в Бялата зала, когато бяхме обезпокоени от силно тропане по вратите и от възклицанията и виковете на слугини и пажове в залата за аудиенции. Забързах навън. Дьо Монтегю си проправяше със сила път през тълпата; косата и лицето му бяха мокри от снега, с който още беше обсипано наметалото му.

— Матилда — той избърса влагата от лицето си. — Матилда, нещо става със Сандуик — той е зле, умира!

Без да размишлявам, бързо се облякох. Загърнах се в плътна роба, взех копие от печата на Изабела, последвах Дьо Монтегю навън през заснежения парк на двореца до Кралските стълби и чакащата баржа, на която се развяваше знамето на Сандуик. Беше ледено, смразяващо плаване под свъсени, ниско надвиснали небеса, по придошлата, мрачна река, под брулещия зимен вятър, хапещ плътта. Свих се на кърмата, докато гребците се привеждаха над веслата — мрачни фигури, които ни водеха през движещата се мъгла. Щом минахме под тесните сводове на Лондонския мост, под който водите тътнеха глухо, Дьо Монтегю ми разказа как бил отишъл в Тауър да опакова и прибере някои вещи. Очевидно Сандуик се беше върнал рано от коронацията, явно неразположен, и положението му се бе влошило през нощта.

Пристигнахме в обвития в мъгла Тауър, като се изкачвахме забързано по стълби и минавахме покрай коридори, през порти, тъмни като вълча паст, докато стигнахме до стаите на коменданта в централната кула. От малка външна стая се влизаше в друга, вътрешна — потънала в безпорядък, с отворени сандъци и ковчежета и разхвърляни наоколо оръжия, оръжейни колани и презраменни ремъци за мечове. Проблясваха малки мангали на колела, но тяхното благоухание не можеше да прикрие мириса на тежка болест. Наоколо сновяха слуги. Един монах от братството на кармелитите вече се молеше до леглото, докато лекарят на Тауър, оплешивяващ мъж със сиво лице, можеше единствено да присвива устни, да клати глава и да пляска с ръце.

Сандуик лежеше на голямото легло, отпуснал глава на валчестите възглавници. Вече приличаше на мъртвец. Забелязах, че малките подаръци, които му бях давала през последните няколко седмици, са сложени на почетни места около малкото разпятие на масата вдясно от леглото. Масата от другата страна беше отрупана с гледжосаните чаши и гърненца, в които му бях приготвяла лекарства. Веднага се изненадах колко са многобройни. Сандуик ме позна — старите му очи още пламтяха яростно, сякаш можеше да укроти с погледа си и самата смърт. Той заговори бавно, като дишаше на пресекулки. Каза нещо за голяма болка, за това, че усещал ледена вода в плътта си — лицевите му мускули сякаш се схващаха и той промърмори, че не усеща крайниците си. От него и от лекаря успях да разбера, че симптомите започнали скоро след като се върнал: дразнещо, изгарящо усещане по езика, гърлото и лицето, последвано от гадене, повръщане и странни бодежи по кожата. Посочи към една висока чаша до леглото: тя беше почти пресушена, последните капчици от гъстия кларет бяха засъхнали. Подуших я и разпознах острия мирис на отварата. Забързано отидох до другата страна на леглото и вдигнах различните гърненца, повечето от които празни. Докато търсех, тялото ми изстина от сковаващ страх: гърненцата бяха повече на брой! Най-близкото, с разчупен восъчен печат, бе полупълно. Подуших го, върнах го на мястото му, седнах на крайчеца на леглото, сведох глава и заридах тихо, с тресящи се рамене. Сандуик беше отровен! Самакитката — вълчето биле, е пагубна, силно смъртоносна, особено корените и листата. Разпознах и миризмата, и симптомите. Бях лекувала подобни случаи в Париж, където селяните бяха яли подобните на грудки корени на растението, смятайки ги за репички.