Пол Дохърти - Чашата на призраците

По-късно същата сутрин, когато камбаните на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ удариха за Ангелската молитва, пристигна Казалес, загърнат в плътно наметало. Беше дошъл по заповед на краля, за да види лично как стоят нещата. Той огледа трупа на Сандуик, взря се мрачно в мен, излезе навън и продължи към стълбите, откъдето се разкриваше изглед към вътрешния двор.

— Още една смърт — той хвърли поглед през рамо. — Бакел, Сандуик — той дойде и се надвеси над мен, придържайки внимателно осакатената си ръка. — Сигурно е било запланувано да умра и аз?

— Розалети — запитах настойчиво, — виждали ли сте Розалети?

— И аз ли е трябвало да умра? — повтори той.

— Сър Джон — поклатих глава, — не знам.

— Е, за да отговоря на въпроса ти — не съм виждал Розалети и точно в това е загадката, Матилда. Уестминстър още спи, но във водите на Темза пристигна френски военен кораб и пусна котва на Куинсхийт. Пристигнал е да прибере Марини и неговата пасмина. Ще се радвам да им видя гърбовете. Колкото до Розалети обаче — той се заклатушка надолу по стълбите, — аз също го търся. Искам да му задам някои въпроси.

Изпратих го с поглед, след това отидох в параклиса „Сейнт-Питър-ад-Винкула“. Резето на вратата му бе махнато, тъй като стенописецът, който обясни, че именно той бил изобразил сцената на Великото чудо върху стените на болницата „Сейнт Камилус“ на пътя от Кентърбъри за Мейдстън, беше зает да довършва последните очертани с въглен скици върху далечната стена. Напомняше на катерица с лъскавите си черни очи и издути бузи под оплешивяващото теме. Извиних се, че още не съм виждала Великото чудо на пътя за Мейдстън, но възкликнах възхитено при вида на стенописите в „Сейнт Питър“.

— Клетият сър Ралф — авторът на „Великото чудо“ поклати глава. — Искаше да види този параклис завършен.

Внимателно го убедих да обясни съдържанието на фреската, изрисувана в яркочервено, кафяво, зелено и златно. Докато той правеше това, проумях защо Сандуик бе така обсебен от този параклис, от суровия му, просто изработен олтар и мрачна атмосфера. Сандуик бе стар човек, преживял царуването на бащата и дядото на крал Едуард: човек, който освен това сигурно бе научил от първа ръка за бедите на крал Джон, прадядото на Едуард. Бе преживял гражданската война в Англия между краля и благородниците. Което бе по-важно, той знаеше как френската кралска фамилия бе потопила мечовете си в кръвта на страната му. Фреските на „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ изобразяваха подробно събитията от хиляда двеста двайсет и пета година, отпреди осемдесет години, когато принц Луи Френски нахлул в Англия в опит да узурпира престола на младия крал Хенри Трети. Луи отплавал нагоре по Темза и всъщност завзел Тауър, като установил там кралския си двор и дори се обявил за „Луи, по Божия милост крал на Англия“. Фреските обясняваха всичко това, както и последвалата ожесточена борба. Авторът на „Великото чудо“ на пътя за Мейдстън описа как Сандуик научил всичко това от Flores Historarum — Цветята на историята — голямата хроника в Уестминстър.

Разгледах внимателно тези картини. Нищо чудно, че „Сейнт-Питър-ад-Винкула“ бе „Чашата на призраците“ на Сандуик. Там се пазеха образи не само на миналото, но и на едно възможно бъдеще. Все още водех задълбочен разговор с автора на „Великото чудо“, когато в параклиса влезе Дьо Монтегю и ми направи знак да се приближа.

— Розалети — прошепна той. — Намерен е мъртъв — извадили са трупа му от Темза. Казалес изпрати духовник от Уестминстър — той смята, че Розалети се е опитвал да стигне до френския военен кораб.

Тръгнахме незабавно и се качихме на кралска баржа, управлявана от опитни гребци. Те лесно се справиха с бушуващите води между арките на Лондонския мост, провирайки се бързо и безшумно през мразовитата мъгла. Пуснахме котва при Кралските стълби и забързахме нагоре през парка на двореца, все още плътно скован от твърд сребрист скреж. Камбани биеха и звъняха. Монаси се мяркаха подобно на призраци по пътеките и коридорите. Кралски служители излизаха забързано от вратите, нетърпеливи да изпълнят задачите си, така че да могат да се върнат към буйно пламтящите огньове вътре. Научихме, че заради празненствата в двореца трупът на Розалети е бил пренесен върху една от масите в параклиса за покойници. Съпроводена от Дьо Монтегю, забързах през ограденото място около абатството, през мразовитите малки параклиси и надолу покрай помещението на катедралния съвет, чиито статуи, барелефи и фигури по водоливниците се взираха в мен с каменни погледи. Високи факли, закрепени върху поставки, пръскаха светлина. Докато минавах покрай тежката врата на стаята, в която се пазеше причастието, забелязах окаченото на нея нещо, което приличаше на парче мръсен плат.