Пол Дохърти - Чашата на призраците

— Какво е това? — приближих се и докоснах тъканта.

— Човешка кожа.

Извъртях се рязко. Лицето на монаха беше скрито дълбоко в качулката му, светлината улавяше само острия му нос и безкръвните устни.

— Съжалявам — той излезе напред. — Аз съм брат Стивън, отговарям за лечебницата. Това — той посочи към вратата — е човешка кожа. Кожата на Ричард Пудликот, ако трябва да бъдем точни. Опитал се да открадне съкровището на краля — монахът посочи към каменната настилка, — пазещо се в криптата отдолу. Бил заловен, отведен с двуколка до бесилката на Тотхил Лейн, обесен и одран — той се усмихна. — Sic transit gloria mundi — така отминава световната слава. Мога ли да ви помогна?

Обясних за Розалети. Монахът кимна и ни въведе в лечебницата. Трупът на Розалети беше положен върху една маса в помещението за покойници оттатък — мрачна, зле осветена стая. Отговорникът на лечебницата запали пурпурните погребални свещи, поставени на черни железни шипове около масата и отдръпна покривалото. Розалети бе съблечен, изкъпан, намазан с благоухания и поръсен с миро, но от трупа още лъхаше воня на речната тиня. Подгизналата му черна коса беше разчорлена и стърчеше, маслинената му кожа бе придобила болнав сивкав цвят, очите му бяха полуотворени, въпреки поставените върху тях монети. Изрекох молитва за душата му, после огледах трупа му.

— Няма белег или синина — отекна грубо гласът на монаха. — Никакви.

— Някакви следи от отвара или настойка?

— Няма следи от отрова — отговори монахът от лечебницата, — нищо, освен речната воня и слабия, сладникав мирис на вино. Изглежда, че се е качил на някоя баржа от Уестминстър — монахът сви рамене. — Станала е злополука.

— Опитвам се да открия лодкаря.

Обърнах се. На прага стоеше Казалес. Той прекрачи прага с широки крачки.

— Бях долу при Кралските стълби — той кимна към трупа. — Някакъв рибар го намерил да се носи по реката, полюшвайки се на повърхността й. Очевидно лодкарят също е изчезнал — Казалес разтвори широко почервенелите си очи. — Злополука — промърмори той. — Бог знае!

— Но той се страхуваше от реката.

— Знам — въздъхна Казалес, — но не достатъчно, за да се откаже от опита си да стигне до онзи френски военен кораб в мъглив ден — той разтърка лице.

— Розалети не беше член на тайния съвет, нали? — попитах.

— Вярно, и аз знам какво си мислиш, Матилда — Казалес ми хвърли поглед с присвити очи, — но смятам, че е било злополука.

— Кралицата — наблегнах на думата — ще иска да знае защо е отивал там: в края на краищата, той беше пазител на печата й.

— Мадам — поклони се иронично Казалес, — ще уведомя нейно величество веднага щом сам открия това.

Той си тръгна скоро след това. Дьо Монтегю промърмори, че не искал да го виждат твърде често заедно с мен и го последва. Аз минах бавно обратно през заскрежения парк и влязох в двореца. Върнах се до входа на малката зала, където бях стояла, когато най-напред пристигнах в Уестминстър, и съвсем ясно си спомних как бях влязла в къщата на дьо Витри. Отворих вратата, влязох и постоях известно време, представяйки си, че това е домът на мосю дьо Витри. Аз бях платеният убиец. Имах арбалет. Пред мен излезе слуга, друг излизаше от една стая от дясната ми страна, една прислужница слизаше припряно по стълбите. Никой от тях не бе осъзнал, че ги застрашава смърт. Престорих се, че изстрелвам стрела — слугата, застанал отпред, падна. Мъжът от дясната ми страна гледаше втренчено: той също падна убит; ами онази прислужница, слизаща по стълбите? Тя сигурно беше чула — защо не се беше обърнала и не беше побягнала? Спомних си трупа й, който лежеше в подножието на стълбите. Убиецът не е могъл да действа толкова бързо. Затворих очи, когато осъзнах ужасната грешка, която бях направила. Бях пренебрегнала едно правило, което ми беше повтаряно безброй пъти: никога не елиминирай причините, нито една от тях — остави ги да отпаднат от само себе си. Бях толкова изненадана, че се плъзнах надолу по стената и приседнах със скръстени ръце, взирайки се в тъмнината.

Най-сетне си тръгнах и се върнах в абатството. Брат Лео, който отговаряше за библиотеката и скриптория, беше озадачен от молбата ми, но след като зърна печата на Изабела, бързо се съгласи. Отведе ме до онова, което наричаше своя Светая светих — голямата библиотека на абатството с украсени със стъклописи прозорци, безброй лавици, маси, пейки и катедри. Показа ми хранилището си за ценни ръкописи и книги, всички внимателно описани и подредени — най-ценните бяха приковани с вериги или заключени зад железни решетки. Сладкият аромат на мастило, пемза, пергамент, кожа и велен витаеше като облак тамян в църква; свещите с покрити фитили и запечатаните фенери горяха като черковни свещи в този храм на учението.