Пол Дохърти - Чашата на призраците

Казалес, свалил по-голямата част от празничните си доспехи, въдвори ред, като заповяда на войниците да разпъдят тълпите. Набързо събра група работници, които отместиха тежките греди. Отдолу лежеше проснат Бакел: черепът му беше смазан, части от доспехите му се бяха врязали дълбоко в плътта. Главата и лицето на мъртвия рицар бяха просмукани с кръв, скъпите му дрехи — изпокъсани и покрити с петна. Свалиха доспехите му и го положиха върху сламеник, донесен от лечебницата на абатството — обезобразена, натъртена и окървавена купчина плът. Един монах се наведе над трупа и бързо го помаза с миро, шепнейки в ухото на мъртвеца словата на опрощението. Други монаси се опитваха да утешат семейството на Бакел. Трупът беше изнесен набързо, а абатството — опразнено. Дърводелците и строителите, нервни и разтревожени, се скупчиха да обсъдят случилото се. Зърнах Дьо Монтегю, застанал до един стълб, почти скрит в полумрака. Той вдигна ръка и се отдалечи. Розалети разпитваше Казалес какво се е случило, но рицарят само поклати глава.

— Стоях на стража — заяви той. — Кралската свита напусна олтара. Елате! — той покани и мен и ни отведе до собствения си дъбов павилион. Беше дълбок около ярд и половина, ширината му беше съвсем малко повече от два ярда и бе висок около четири ярда. Имаше формата на дълъг правоъгълник от полирани дъбови стебла, срязани на две, в дъното му имаше подплатено с възглавници място за сядане; двете стени и задната му част се придържаха изключително здраво от дървени плоскости, закрепени отвътре. Един майстор строител дойде при нас и обясни, че най-горните прътове се крепят на сглобки, подсилени с туткал. Казалес заяви, че, след като кралската свита е отминала, Бакел, изтощен от стоене, сигурно е седнал на мястото. Бил облечен в броня и навярно, когато се отпуснал назад, тежестта му е станала причина покривът да се разхлаби и да рухне.

Розалети получи отговора, който искаше, затова си тръгна. Казалес беше също толкова изпълнен с нетърпение да отиде и да поиска аудиенция при краля, за да му съобщи какво се бе случило. Аз останах. Бях забелязала подозрението в погледа на майстора, когато неговите помощници се бяха отдалечили, за да си шепнат в сенките. Размених няколко думи с майстора, после отидох да се помоля в посветения на Дева Мария параклис с намиращата се в него статуя на Небесната кралица с Божия Син на ръце. Под нея, в украсено със скъпоценни камъни ковчеже, се намираше най-ценната реликва на абатството — пояс, носен някога от майката на Христос. Загледах се в него, небрежно заслушана как нефът се опразва. Прошепнах молитва към Девата, но умът ми се зарея отново към къщата на мосю дьо Витри. Чух далечните тръбни звуци от празненствата в Голямата зала, където пиршеството вече беше започнало. Пренебрегнах ги, спомняйки си онзи мрачен ден, в който бях избягала, та самата аз да не бъда убита. Очите ми се наляха със сълзи.

— Мистрес, мистрес? — майсторът стоеше на входа на параклиса на Дева Мария. Излязох да го посрещна. Той ми подаде парче дърво. — Злополука — промърмори той. Разгледах внимателно парчето дърво, отрязано и отделено от останалите. — Аз направих това, виждате ли, мистрес — майсторът внимаваше да не излезе на светло. — Павилионът беше изграден от дъбови стебла, разцепени по средата. Заоблената част гледаше навън, гладката и равната беше отвътре; от трите страни имаше дълги стебла и по-къси — за покрива, закрепени с помощта на напречни греди, стърчащи като подаващи се изпънати пръсти на ръка в специално подготвените пролуки — той обясни, че страничните пръти са скрепени заедно и подсилени чрез парчета дъбово дърво — онези най-отгоре се крепяха само от напречните греди и сместа, с която бяха слепени, тъй като беше важно тежестта им да не е твърде голяма.

— Какво се е случило? — попитах.

— Някои от напречните греди на покрива сигурно са се счупили или са се изплъзнали навън. Сър Джон, Бог да даде покой на душата му, бе доста тежък, когато носеше броня от метални плочки. Ако е седнал или се е облегнал на стената, това може да е отслабило конструкцията. Мистрес, тези пръти на покрива са от тежък дъб и веднъж разхлабени, те се стоварват с цялата сила на падаща бойна тояга.

— Колко напречни греди имаше? — попитах. — Със сигурност трябва да са били много? Сигурно по две на всеки прът, а отгоре имаше четири или пет такива.

Мъжът само сви рамене и с копнеж хвърли поглед през рамо към другарите си.

— Каква беше причината? — попитах кротко.