Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

— Каква е тази стая? — попита Търкот, решил по-късно да се ориентира защо го наричат „мръвка“. Във военните среди използваха тази дума за обозначаване на подкрепления, включени в части, понесли тежки загуби. Дано не ставаше въпрос за нещо подобно. А може би просто бе обидно държане. Или начин да проверят доколко са здрави нервите му, което бе честа практика из елитните отреди. Само че подобна проверка обикновено включваше тестове за лабилност на психиката, а не устни обиди. Малко по-късно се сети и за още една възможност: дали Прага не знаеше за срещата във Вашингтон и за задачата му да слухти? В края на краищата всички тези предположения и съмнения му докараха неистово главоболие.

Прага се метна по гръб на дивана.

— Постоянно държим няколко стаи в хотела. Грижим се за хората си и очакваме от тях същото. Но едно да знаеш — алкохолът е строго забранен. Искам те в постоянна готовност.

— Готовност за какво? — попита Търкот, след като остави сака си на пода и се подпря на прозореца, откъдето се виждаше неонова реклама на Лас Вегас.

— За каквото потрябва, мръвко — отвърна безгрижно Прага. — Утре сутринта отлитаме с „Джанет“ от „Макарън“.

— Джанет? — повтори Търкот.

— Боинг 737. Лети всяка сутрин до Зоната с дневната смяна.

— Всъщност в какво ще се състои работата… — подхвърли Търкот и млъкна, прекъснат от остро изписукване. Прага извади от джоба си пейджър и погледна миниатюрния екран.

— Май скоро ще разбереш — рече той. — Взимай си партакешите. Тръгваме за летището. Викат ни.

Военновъздушна база Нелис

Време до излитането — 143 часа

— Питам се, колко ли плащат за ток? — мърмореше Симънс, загледан през тъмната повърхност на езерото към ярко осветения комплекс, който се гушеше в подножието на Планината на конярите. Той вдигна бинокъла до очите си и плъзна поглед по хангарите, кулите и щръкналите антени, подредени край доста дългата площадка за кацане.

— Май избрахме подходяща нощ — отвърна Франклин, опрял гръб в скалата. Преди десетина минути бяха изкачили върха и се бяха разположили удобно, готови за продължително наблюдение.

— Светлината може да е заради товарните самолети.

Двата „Херкулеса“ бяха паркирани близо до един от най-големите хангари и около тях все още имаше доста движение. Симънс нагласи фокуса.

— Нищо не разтоварват. По-скоро изглежда товарят нещо на самолетите. Прилича на хеликоптери.

— Хеликоптери? — повтори Франклин. — Я да погледна. — Той взе бинокъла и няколко минути изучава съсредоточено базата. — И преди съм виждал такива. Боядисани са в черно. Големите са УХ-60 „Блекхоук“. Виж, двата малки не ги зная. На „Блекхоук“ лети тукашната охрана. Веднъж един дори се хвърли срещу джипа ми долу, при „кутията“.

— Къде, според теб, ги карат?

— Нямам понятие.

— Май наистина нещо става — кимна Симънс.

Летище „Макарън“, Лас Вегас

Време до излитането — 145 часа и 45 мин.

Боингът нямаше никакви обозначения освен широка, червена лента, опасваща търбуха му. Беше паркиран зад високата метална ограда, окичена с бодлива тел, за да прогонва нежеланите зяпачи. Докато се катереха по стълбичката — Търкот нарамил сака с екипировката — Прага се пошегува, че могат да мъкнат каквото си пожелаят на борда, тъй като за този полет нямало проверка на летището.

Затова пък зад вратата ги очакваше стюард с навъсено лице и луксозен костюм, който се вглеждаше в лицето на всеки от влизащите.

— Кой е този? — попита той още щом зърна Търкот.

— Прясна мръвка — поясни Прага. — Тази вечер пристигна.

— Да видим документите.

Търкот извади военно-регистрационната си карта и стюардът я взе.

— Чакайте тук — нареди той, отдалечи се на няколко крачки и измъкна преносим телефон. След като размени няколко думи, той се върна и кимна удовлетворено. — Всичко е наред. Чист е.

Макар лицето му да не издаваше нищо, Търкот неусетно въздъхна и почеса белега върху дланта на лявата си ръка.

Стюардът вдигна пред лицето му миниатюрен прибор.

— Духайте.

Търкот погледна към Прага, който се пресегна, дръпна прибора, захапа мундщука и рязко издиша вътре. Мъжът провери циферблата, смени чевръсто мундщука и го подаде на Търкот, който последва примера на командира си. Едва след като отново провери данните, мъжът им махна с ръка да влизат навътре.

Прага тупна Търкот по рамото и го побутна към прохода между седалките. Докато вървяха, Търкот плъзгаше поглед по лицата на другите пасажери. Обединяваше ги общият израз на лицето — напрегнат, съсредоточен, професионален. Все хора от неговия бранш.