Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

Първото му назначение беше в пехотата, в Десети планински дивизион. Ала ритъмът на живота във Форт Драм се оказа твърде бавен и Търкот не се поколеба при първа възможност да кандидатства за специалните части. Офицерът от приемната комисия погледна белега на коляното му, подписа документите и сетне неочаквано му намигна, явно завладян от убеждението, че луда глава, готова да се запише в специалните части, няма да се спре пред такава дреболия, като оперирано коляно.

Ала Търкот едва не осакатя. По време на интензивните тренировки коляното започна да се подува и отокът не спадаше, причинявайки му нетърпими болки. Завършващият етап бе марш на скок през пресечена планинска местност и макар да изпитваше неистово страдание, натоварен с тежка раница с екипировка, Търкот успя да завърши далеч преди по-голямата част от другите кандидати. От двеста и четиридесет новобранци едва стотина стигнаха крайната фаза на обучение и Търкот бе един от тях.

По това време обикна специалните части и продължи да служи в различни страни, изпълнявайки разнообразни по характер задачи, докато не настъпи фиаското с последната мисия. А ето че сега го бяха изпратили на това място, за което не знаеше нищо, освен че е страшно засекретено и минава под юрисдикцията на „Операции Делта“. Интересно, дали това не означаваше, че имат нещо общо с „Делта форс“, елитното контратерористично формирование от Форт Браг, с което си бяха съдействали известно време в Берлин.

Още по-странно бе, че дори вътре в обществото на посветените, към които спадаха и специалните части, не се носеха никакви слухове за „Операции Делта“. За тази тайнственост съществуваха две възможни обяснения: или никой не напускаше „Операции Делта“ и по такъв начин липсваше източник на клюки, или тези, които си тръгваха, си държаха устата здраво стисната. Това беше трудно да се повярва за цивилния персонал, но Търкот познаваше немалко военни, които вземаха на сериозно клетвата за неразгласяване на военна тайна.

Онова, което най-много го безпокоеше, бе, че предстоящата задача имаше две страни. От гледна точка на Прага и „Операции Делта“, той бе просто поредният новак с чисто досие и минало в специалните части. Но преди да отпътува, Търкот бе извикан от прекия си началник в отряда, от когото получи устна заповед на връщане от Европа да се отбие във Вашингтон. На летището го очакваха двама агенти от специалните служби, които го отведоха в една стая в терминала. След като агентите останаха да пазят пред вратата, Търкот получи нов инструктаж, този път от млада жена, някоя си д-р Лиза Дънкан, която се представи за научен съветник на президента по нещо, наречено „Меджик-12“. Тя му разкри, че в действителност задачата му е да се внедри в „Операции Делта“ — службата отговаряща за безопасността на „Меджик-12“ — и да наблюдава всичко, което става. Получи и телефонен номер, на който да докладва за видяното.

Дънкан отговаряше уклончиво на всички негови въпроси. Не можела да му каже и за какво точно трябва да си отваря очите. Последното събуди подозренията му, още повече, че докторката също бе член на съвета на „Меджик-12“. Не му каза дори защо са спрели избора си на него. Питаше се дали няма нещо общо с онова, което се бе случило в Германия. Мнителността, неразделна част от живота на всеки агент, го караше да се съмнява дори в нейната идентичност. Дали това не е някакъв тест, за да проверят лоялността му?

Дънкан изрично му забрани да споменава пред когото и да било за срещата им, което пък на свой ред означаваше, че влиза в конфликт с предстоящите си работодатели и цялата му бъдеща кариера може да бъде изложена на риск. По време на полета от Вашингтон за Лас Вегас реши да се придържа към съветите на Дънкан, сиреч да гледа и да слуша, да дрънка колкото се може по-малко и да изпълнява каквото му наредят, докато се ориентира в обстановката.

Очакваше, че още с пристигането ще го прехвърлят в авиобазата Нелис. Това поне бе крайната точка в заповедта, която му бяха връчили. За негова изненада Прага го качи на такси и нареди да ги откарат в един хотел в центъра на града. Дори не го регистрираха, минаха транзит покрай рецепцията и спряха пред врата със сложна, кодирана ключалка. Прага набра кода на циферблата.

— Няма за къде да бързаш — отвърна той на въпроса на Търкот за местоназначението му, докато влизаха в мебелираната стая. — Утре ще те вземем. Освен това, не отиваш в Нелис. Скоро ще разбереш всичко, мръвко.