Робърт Дохърти - Зона 51 - Началото

Докато се настаняваха на седалките, Търкот реши да опита още веднъж да разбере какво става.

— Къде отиваме? — поде той.

— В Зона 51 — отвърна Прага. — Това е авиобаза. На хартия всичко принадлежи на Военновъздушните сили, но в действителност там се разпорежда една организация на име Национална разузнавателна служба или НРС, която отговаря за наблюдението от въздуха.

Търкот знаеше, че в НРС се занимават с въздушен и сателитен шпионаж и че бюджетът на службата надхвърля милиарди. При няколко операции в специалните части бяха получавали поддръжка от НРС.

— А ние какво правим?

— Охраняваме — отвърна Прага. — Военната полиция се грижи за външния периметър на Зоната, нашата задача е да пазим вътрешния. Всъщност — продължи Прага с по-омекнал глас, — „Операции Делта“ се състои от две подразделения — „Ландшафт“ и „Найтскейп“. На „Ландшафт“ е поверена наземната охрана на обекта и кадровото наблюдение. „Найтскейп“, към която си зачислен в момента… — Прага направи пауза. — Е, скоро и сам ще разбереш каквото е необходимо, мръвко.

Търкот бе участвал в достатъчно секретни операции, за да усети кога трябва да спре с въпросите, тъй че стисна устни и се заслуша в шума на двигателите, докато се носеха право на север, към новото местоназначение.

Бялата планина

Време до излитането — 142 часа и 26 мин.

Симънс поровичка из раницата, извади черна пластмасова кутия и я отвори.

— Какво е това? — попита Франклин.

— Прибори за нощно виждане.

— Ами? Виждал съм ги на кино. Рейнджърите също ги носят като се стъмни. Направо ти изкарват акъла, като изскочат с тия неща от мрака.

Симънс включи захранването и вътрешността на очилата се озари от зеленикава светлина. Зае се да разглежда околността, като избягваше ярко осветения район на летището, тъй като светлините от прожекторите можеха да претоварят вградения компютризиран усилвател. Първо огледа далечния край на площадката. Дължината на пистата надхвърляше четири километра, което я правеше най-голямата в целия свят, макар официално правителството във Вашингтон да отричаше съществуването на летището. После насочи прибора към езерото, надявайки се да открие нещо интересно.

Долови някакъв проблясък с периферното си зрение и обърна глава. На около осем километра от тях два четириколесни всъдехода тъкмо изкатерваха билото на невисок хълм. Блещукането идеше от отражението на лунната светлина върху затъмнените фарове на всъдеходите. Двамата водачи носеха прибори за нощно виждане върху металните си шлемове.

Симънс тупна Франклин по рамото и му подаде очилата.

— Погледни там. Виждаш ли ги? Двата всъдехода.

Франклин си сложи очилата и кимна.

— Да, бе, видях ги.

— Това да не са твоите рейнджъри?

— Май че са те, но машинките ги виждам за първи път. Да ти призная, досега не бяха прескачали от тази страна на планината. Винаги идваха отзад. — Той подаде обратно очилата. — Спокойно, с тия неща няма да стигнат дотук. Ще се придвижат най-много на два километра от нас и ще закъсат.

— Я ми кажи, друг път махал ли си антените на детекторите? — понита внезапно Симънс.

Франклин не отговори и журналистът отново погледна към двата всъдехода. Движеха се право към тях.

— Не си го правил, нали? — повтори той.

Франклин кимна с неохота.

— Да, обикновено спирахме долу, където се навъртат рейнджърите. После викаха шерифа и той ни конфискуваше негативите. А след това ни позволяваше да се катерим насам.

— Обикновено?…

— Ами, да. Веднъж-два пъти да ни е гонил да се връщаме.

— Нали каза, че земята тук била обществена собственост?

— Така е.

— И защо тогава си тръгвахте?

Франклин изглеждаше ужасно смутен.

— Шерифът ни казваше, че не отговарял за безопасността ни, ако продължим навътре. Беше нещо като уговорка между него и мен, бе човек. В подобни случаи гледах да се върна при „пощенската кутия“ и да си стоя на сигурно.

— И какво се случваше в такива нощи?

Франклин не отговори.

— Бас държа, че това са нощите, когато сте наблюдавали странни, летящи над планината светлини. Над тази планина — добави Симънс малко ядосано.

— Аха.

— И тази нощ за пръв път си тук без да го знаят, нали? Една от нощите, в която би трябвало да си стоиш при „кутията“.

— Има нещо такова.

Ето защо Франклин бе настоял само той да носи апарат. Използваше го като прикритие в случай че бъдат заловени, може би се надяваше дори на журналистическите му връзки, ако двамата загазят. Симънс въздъхна, зает да обмисля положението. Въпреки опасността, тук миришеше на голям удар.