Робърт Дохърти: Зона 51: Отговорът

Някъде отдалеч отекна артилерийски гърмеж. Спускаха знамето и това кой знае защо го накара да се замисли за безвъзвратно изгубените си другари. Той потърси с очи бронзовите скулптури на морските пехотинци, които първи бяха забили знаме на върха на планината Сурибачи.

Дънкан стана и се приближи до прозореца.

— Ах, подвизи и войнска чест — промърмори тя, сякаш разчела мислите му.

Търкот не знаеше дали говори сериозно, или се надсмива.

— Те поне са знаели за какво умират — произнесе той.

— А ти продължаваш да търсиш лошия каубой с черната шапка?

— Не се гордея особено с онова, което направих. Открихме врага, но той се оказа един от нас.

— Но само един — уточни тя.

— Да, само един — кимна той и допи остатъка от бирата.

— Значи генерал Гулик и останалите са били под контрол.

— Така излиза. — Той смачка празната кутия. — Не ми харесва тук.

— Радвам се да го чуя — рече Дънкан, — защото възникна една друга работа. Всъщност, затова съм тук.

— Затова ли?

— Получихме информация за възможно местонахождение на неизвестен досега аирлиански летателен съд. — Тя извади един лист от кожената си чанта. — Прочети това тук. Ще трябва да го проверим.

— Да го проверим ?

— Вече доказахме на света, че сме добър отбор.

— Доказали сме били. — Търкот пое листа, но не бързаше да го чете.

— Е, време е да си вървя — подметна Дънкан.

Търкот я погледна объркано.

— Какво, ще работиш ли с мен? — попита го прямо Дънкан.

— Че защо не? — отвърна той и разкърши рамене.

— До утре тогава — рече Дънкан и отвори вратата.

— Хубаво.

Вратата се затръшна. Търкот взе недопитата кутия с бира от масичката, върна се при прозореца и отново се загледа навън. Не след дълго на стъпалата се появи Дънкан и седна в бял седан. Докато колата излизаше от паркинга, той поднесе бирата към устните си и отпи почти жадно.

— Джони, най-сетне получихме нашата малка сензация — прошепна Кели Рейнолдс, докато хвърляше буца пръст върху спуснатия в прясно изкопания гроб ковчег. — Жалко само, че не си до мен.

Тя вдигна поглед към неголямата, но оживена групичка журналисти, които се бяха скупчили отвъд оградата на гробището.

— Дали са успели да задържат всички? — попита някой зад нея. Тя се извърна. Беше майката на Джони Симънс, с която едва успяха да разменят няколко думи преди погребалната церемония. Лицето й бе скрито от плътен черен воал.

Кели знаеше за кого говори.

— О, да. Онези, които са измъчвали Джони в лабораторията в Дълси са загинали, когато стражът от Великденския остров я разруши. Останалите членове на „Меджик“ бяха предадени на правосъдието.

Госпожа Симънс втренчи поглед в ковчега.

— Вършили са ужасни неща с него, нали? Инак не би посегнал на живота си. Зная със сигурност, че не бе склонен към самоубийство.

— Не, Джони бе замесен от друго тесто. А и прекалено много обичаше живота — съгласи се Кели. — Но онези са се ровичкали в мозъка му. Подлагали са го на такива мъчения, че просто отказваше да си спомни какво е станало. Не можеше да разсъждава трезво.

— Журналистите го превърнаха в герой — подметна разсеяно госпожа Симънс. — Казаха, че благодарение на него накрая всичко се е разкрило. За Зоната и прочее.

— Той наистина беше герой — заяви уверено Кели.

— Но дали си заслужаваше? — попита госпожа Симънс.

— Заслужаваше си. — В гласа на Кели нямаше и капчица съмнение. — Джони бе посветил живота си на истината и това, за разкриването на което допринесе, се оказа най-великата истина на всички времена. Заслужаваше си.

— Но дали тази истина е добра? Какво ще излезе накрая от всички тези машинарии, оставени от извънземните? Няма ли да ни навредят?

Кели хвърли прощален поглед на ковчега.

— Дано е за добро — прошепна тя. — Инак наистина няма да си струва.

Центърът за наблюдение на открития космос (ЦНОК) номер 10 бе една от многобройните радиопрослушващи инсталации, разположени от американските власти, в сътрудничество с други изследователски организации, на различни места по земното кълбо, за да улавят радиовълните, достигащи повърхността на планетата през плътния слой на атмосферата. ЦНОК-10 разполагаше с дванадесет големи чинии, издигнати насред пустинята на около четиристотин километра североизточно от Лас Вегас. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в металните подпори и стоманените полусфери, насочени към небето с търпеливо очакване, на каквото е способна само една машина.