Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— Чуваме!

— Невярващите ще бъдат изпепелени от лицето на Земята. Само ние, истинските последователи на вярата, ще бъдем възнаградени за своята твърдост. Ще ни отведат оттук и ще ни дадат друг, по-чист свят, където да заживеем в мир.

Лицето на Паркър застина в мъчителна гримаса и за миг погледът му се зарея нагоре. Той вдигна ръка към слепоочието си, където внезапно бе изригнала остра, пулсираща болка, след това на лицето му се изписа блаженство.

— Скоро ще преминем от думи към дела! Трябва да сте готови, инак мракът ще ви погълне! — добави усмихнато той.

На още много места по света, в подобни мрачни зали, проповедници произнасяха същите думи.

Нямаше и капчица съмнение, че следите са от катастрофа на американски хеликоптер. Китайският лейтенант виждаше ясно черния надпис „US“ върху задната част на опашката. Той се изплю срещу надписа. Срещу чужденците, дръзнали да нарушат суверенитета на неговата родина. Прекалено дълго великите сили се отнасяха с пренебрежение към Китай. Макар че родината му заслужаваше да бъде на върха.

Лейтенантът изрита едно метално парче, наведе се и надникна в онова, което бе останало от кабината. Огледа обстановката, пресегна се и дръпна бележника от вкочанените пръсти на мъртвеца. Без да обръща внимание на трупа, той прелисти първите страници. Забеляза рисунките и руническите знаци, но английските надписи не му говореха нищо. Това беше задача на хората от разузнаването. Единствената дума, която му се стори позната бе „Циан Лин“ — названието на гробницата, осквернена от чужденците!

Той извика на радиста. Младши сержантът дотича, понесъл на гърба си обемистата радиостанция.

Лейтенантът влезе в контакт с вертолета, който ги бе оставил в този район. Нареди му да се върне и да ги вземе, тъй като разполагали с важни сведения за щаба.

Руиз се почеса между краката. От известно време го сърбяха тестисите. Не му беше за първи път да си има проблеми с тази част от анатомията. Досещаше се и за източника на неприятностите си. Проститутката му беше лепнала нещо.

Той изпсува мъчително. Сърбежът се увеличаваше и нищо не му помагаше. Погледна си часовника. Трябваше да потърси някакъв лек.

Руиз тръгна към Вилхенската мисионерска болница. Доста помпозно название за няколкото колиби, построени от едната страна на католическата църква, където дори не разполагаха с истински лекар. В болницата работеха само монахини. Занимаваха се предимно с недохранени деца, но им се случваше да приемат и болни с тежки наранявания, ухапвания и каквото още можеше да поднесе джунглата.

През целия ден пред входа на болницата се виеха дълги опашки. Някои бяха вървяли много дни през джунглата, за да стигнат до тук. Руиз се нареди на опашката.

Младата сестра, която работеше в приемната, му зададе няколко въпроса. Лицето й не трепна, докато Руиз й описваше подробно симптомите на венерическото си заболяване.

Сестрата драсна нещо на една хартийка и го прати при друга маса, където по-възрастна монахиня подреждаше в метална кутия блестящи игли. Сестрата погледна в бележката, изплакна една спринцовка в тасче с топла вода, след това изтегли съответното количество лекарство от една ампула на рафта. С опитни движения заби иглата в задника на Руиз, после бързо я извади. Готово.

Докато той се отдалечаваше, сестрата потопи отново спринцовката в таса, изтегли буталото, за да я промие, след това погледна в бележката на следващия пациент — малко момче с инфектирана рана на ръката. Направи му инжекция със същата спринцовка и погледна с уморени очи върволицата от хора. Очертаваше се тежка сутрин.

Руиз се върна при лодката, завързана на брега на реката, и реши да подремне. Не се чувстваше никак добре и искрено се надяваше, че американецът няма никакви планове за днешния ден. Вероятно все още търсеше предавател, за да разкаже на света за трагедията с измрелите индианци. Руиз тихичко се засмя.

Забеляза, че един от пластмасовите контейнери на американеца е изчезнал, но това не му направи впечатление. Сви се под сянката на кабината, дръпна пончото над главата си и потъна в неспокоен сън.

Търкот стоеше на ръба на шестметров кръг от хлътнал лед. Недалеч зад него ревяха двигателите на втория приземен „Оспрей“. Малко след това снегоринът докара нова партида екипировка и неколцина военни инженери.

Шефът на предишната група застана до Търкот и се огледа. Беше пристигнал тук още преди четири дни и кожата по лицето му бе изранена от студа и ледените късчета във вятъра.