Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

Харисън седеше на креслото срещу бюрото на губернатора, който въпреки високото си звание, всъщност бе дребен, болнав на вид мъж на средна възраст, чиято основна задача бе да следи за събирането на данъците, да прибира своя дял и да праща останалото надолу по реката.

— Сеньор Авилон — Руиз сведе почтително глава.

— Кажи му! — извика Харисън.

Руиз погледна въпросително губернатора. Харисън скочи и го сграбчи за ръката.

— Кажи му какво си видял!

— Но аз не… — поде Руиз.

— За селото! За мъртъвците! — Харисън му друсаше ръката.

— Господин Харисън ми разказа, че вчера сте открили някакво селце, където всички били мъртви — намеси се губернаторът.

— Така беше — призна Руиз.

— Мъртвите индианци ли бяха? — попита Авилон и Руиз знаеше накъде бие.

— Да, сеньор.

Авилон разпери ръце и се подпря на бюрото.

— Е, приятелю, много чудни неща се случват нагоре по реката. Ако ви разкажа дори половината от историите, които чувам всяка седмица, направо няма да ми повярвате.

— Но това село… — отново заговори Харисън. Губернаторът го прекъсна.

— Всички са измрели, нали?

Харисън кимна.

— Значи нищо не мога да направя.

— Но нали нещо е причинило смъртта им?

— Разбира се, че трябва да има някаква причина — съгласи се Авилон. — По тези места хората мрат като мухи. А сега, моля да ме извините. Чака ме и друга работа.

— Разкажи му за „Мисията“! — не се предаваше Харисън.

Авилон внезапно забрави, че има работа. В погледа му блесна любопитство и той втренчи очи в Руиз.

— Какво за „Мисията“?

Руиз махна с ръка и си придаде глуповат изглед.

— Не зная за какво говори, губернаторе.

Авилон посочи вратата.

— Господин Харисън, ще ви помоля да си вървите. Нямате повече работа тук.

— Трябва да затворите реката — настояваше Харисън. — Не бива да позволявате на заразата да се разпространява.

— И без това никой не би отишъл нагоре. Освен глупаци като вас — озъби се губернаторът.

— Трябва да поставите града под карантина!

— Съжалявам, имам си други грижи. Ако обичате…

Руиз тръгна към вратата, като изтласкваше пред себе си протестиращия американец.

— Защо нищо не иска да предприеме? — попита Харисън, когато се озоваха на улицата.

— Защото не ги смята за хора — обясни Руиз.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… те са индианци. Туземци. Хора като губернатора най-често гледат на тях като на животни. Хич не го е еня, че са измрели.

— Но те са човешки същества.

Руиз дръпна американеца и го погледна в очите.

— Нищо не може да се направи.

Той вдигна ръка и опря пръсти в слепоочието си. Усещаше рязка, пулсираща болка.

— Не, тук грешиш, приятелю — поклати глава Харисън. Обърна се и заслиза към реката.

— Гледайте, слушайте и разберете, че краят на света наближава. — Гласът бе дълбок, басов, изпълнен със сила. — Твърде много са греховете на човечеството! Идва смъртта! Народи ще се бият срещу народи! Страшна чума ще покоси мнозина и само онези, които са запазили вярата, ще оцелеят! — За миг настъпи тишина И след това гласът добави: — Вярвате ли ми?

— Вярваме! — отвърнаха хорово стотици гласове.

— Вярвате ли ми? — повтори мъжът, сякаш подлагаше на изпитание множеството пред подиума. Всички светлини бяха угасени, само един прожектор осветяваше екрана зад гърба на говорещия. Виждаше се голям жълт кръг с рисунка на земното кълбо в центъра. От Земята излизаха светещи линии, които се протягаха към сребристите звезди и накрая се сливаха с външния кръг. В последно време този символ придобиваше все по-голяма популярност — знакът на прогресивистите.

— Вярваме! — извикаха присъстващите, всички бяха облечени еднакво — с кафяви панталони и ризи.

— Нашият път е истинският. Нашият път е пътят на просвещението и бъдещето — продължи ораторът. Залата се намираше в самия център на Мелбърн, но вътрешността й наподобяваше мистичната обстановка на църквите от американския Юг. — Но той не е пътят на всички! — В предната част на подиума бе изписано името на говорещия — Водач Паркър. Беше човек с достойна осанка, имаше къдрави бели коси и аристократично лице. — Това е пътят, по който ще бъдат поведени избраните. На мен се падна честта да ви водя по него. Ако ми вярвате и ми се подчините, аз ще ви спася от задаващия се мрак!

— Вярваме ви! — изкрещя единодушно аудиторията. — И ви се подчиняваме!

Паркър снижи глас и заговори с поверителен тон:

— Но вярата ви трябва да е непоклатима. Защото мракът ще погълне всички, които таят и капчица съмнение! Мракът ще погълне враговете на онези, които дойдоха от звездите, за да ни помогнат. Трябва да молим звездите да ни простят нашите грехове! Трябва да се пречистим от злото, преди да ни подадат ръка! Чувате ли ме?