Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

Склоновете на Еребус се приближаваха и носът на самолета бавно се издигна нагоре. Пилотът искаше да е сигурен, че между тях и планината има достатъчно безопасно разстояние.

— Инженерите са монтирали сигнален радиофар в района на „Скорпион“ — обясни пилотът, като посочи таблото. — Остават ни още два часа полет. — Той завъртя щурвала и машината пое навътре към континента.

След като пресякоха планинската верига, пред тях се ширна безкрайна ледена равнина.

— Ей, капитане — повика го радистът. — Има съобщение за вас.

— Слушам — кимна Търкот.

— От Лиза Дънкан на борда на „Джордж Вашингтон“. Казва, че имало радиообмен между стража от Великденския остров и Марс.

— И в двете посоки ли? — попита Търкот.

— И в двете — потвърди радистът. — Освен това стражът от острова за известно време проникнал през ИНТЕРЛИНК в Интернет. Вече са прекъснали връзката.

— Чудесно — въздъхна Търкот.

Той се върна при командосите и се отпусна на една от седалките. Изпитваше невероятна умора. Откакто се бе прибрал на Земята, след разгрома на аирлианския флот, бе летял до Вашингтон за няколко поредни доклада и едва накрая намери два свободни дни, за да посети Дънкан във вилата. А ето че сега го чакаха нови изпитания.

Все пак бе оцелял. Даваше си сметка, че не всички бяха имали неговия късмет.

Спомни си за полковник Костанов от Четвърти отдел на руското МВР. Полковникът бе загинал на склона на Циан Лин, отблъсквайки превъзхождащи го по численост китайски военни части. Питър Нейбингър също бе мъртъв, след катастрофата на неговия хеликоптер някъде във вътрешността на Китай. Кели Рейнолдс бе останала в плен на стража от Великденския остров и от тогава от нея нямаше никаква вест. Фон Сеект доживяваше последните си дни в болницата на авиобазата Нелис. От първоначалната група, участвала в разкриването на тайната на мистериозната база, само той и Дънкан бяха останали да се борят.

И съдейки по съобщението на Лиза, борбата продължаваше.

Кинсейд захвърли недоволно снимките. Където и да бе паднал ТЛ-САТ-9-3, нямаше да го открие по този начин. Района, който бе заснел спътникът по негова заръка, представляваше гъста и непроходима джунгла. Дори термодетектори и инфрачервени изображения едва ли щяха да помогнат за намирането на вече изстинал къс метал.

Трябваше да признае, че ТЛ-САТ-9-3 е погълнат безвъзвратно от джунглата.

Компютърът на Кинсейд изписука. Той нетърпеливо провери пощата, надявайки се да е поредното съобщение от Яков. Когато за първи път получи писмо с този подпис, той се свърза с Лиза Дънкан, за да узнае, че Яков работи в руския Четвърти отдел. Лиза му разказа за героичната смърт в Китай на друг член на тази група — полковник Костанов — който по този начин помогнал на Търкот и Нейбингър да се измъкнат от обкръжението. Тъкмо последната информация накара Кинсейд да се отнесе сериозно към писмото на руснака. Дънкан бе на същото мнение.

Но този път писмото не беше от Яков, а от ЦРУ. Пращаха му исканата допълнителна информация за спътника. Той плъзна поглед по редовете. ТЛ-САТ-9-3, изстрелян от Ариане, Европейския космически консорциум, по договор с частна фирма. Не бяха предоставени официални данни за спътника. Компанията, която го притежаваше, се наричаше „Земя без граници“ и се занимаваше с минно-геоложки проучвания, от което следваше, че спътникът би трябвало да е съоръжен със съответната изследователска апаратура.

Едно обаче оставаше неизяснено. Защо е трябвало да го свалят на Земята само след два дни полет? Той прегледа останалата част от доклада, съдържащ допълнителни сведения за „Земя без граници“. Имаше нещо, което привлече вниманието му. В списъка на филиалите на „Земя без граници“ се числеше и едно познато име — „Тера Лел“. Същата компания, която бе открила рубинената сфера в подземната кухина при Голямата цепнатина.

Около десетина секунди Яков остана заслушан в статичния пукот, който идеше от слушалката, след това натисна копчето за прекъсване. Знаеше, че е набрал верния номер — същия, който бе използвал през последните две десетилетия, но дори при третия опит се чуваше само шум. Никакъв сигнал.

А през споменатите две десетилетия отсреща винаги вдигаха при второто позвъняване. Яков знаеше, че съществува само една причина да не му отговарят — там нямаше живи хора.

Яков бе работил достатъчно дълго в разузнаването и често обичаше да повтаря, че подобно на дивите животни, шпионите трябва да умеят светкавично да се нагаждат към промяната в обстановката. И макар умът му да отказваше да приеме онова, което бе станало, друга възможност просто нямаше. Той изключи телефона, прибра го в раницата и се зае да обмисля по-нататъшния си план.