Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— А ние сме само двама — произнесе Коридан. Наведе се и си свали раницата.

— Не се безпокой. Разполагах с дълги години за подготовка. Двама сме достатъчно.

Няколко минути поседяха в мълчание, докато Коридан си поеме дъх.

— Време е. — Гергор отмести маскировъчното платнище и разчисти снега. Изправи се и заслиза надолу по склона. Коридан вдигна раницата и го последва.

— Какво смяташ да правиш? — попита той. — Да позвъниш на вратата?

— В известен смисъл. — Гергор извади малък черен прекъсвач от вътрешния джоб на анорака си. — Защо да не позвъним? — Той натисна първото копче на уреда.

Коридан се олюля от страшната експлозия, вдигнала във въздуха всички наземни сгради. Когато димът се разсея, оказа се, че само сивата бетонна сграда е оцеляла.

— Какво беше това?

— Нали ти казах, че разполагах с дълги години за подготовка — отвърна Гергор, без да забави крачка. — Звъннах им, да знаят, че идваме. Не вярвам, че веднага ще ни отворят, и затова се погрижих сам да си отворя вратата.

Той натисна втория бутон на прекъсвача. Стоманената врата в отсамната стена на бетонната сграда изхвърча с трясък. Гергор махна на Коридан да го последва.

В дъното на коридора имаше втора стоманена врата — този път двойна. Над нея бе поставена наблюдателна камера и сигнална лампа, която мигаше в тревожно червено.

— Вратите са с дебелина петнадесет сантиметра — поясни Гергор, докато се приближаваха. — Шахтата е дълбока осемстотин метра. По цялата й дължина са заложени взривни устройства, които се задействат при тревога и са в състояние да прекъснат връзката до подземната част на базата. — Той се усмихна, разкривайки два реда равни, бели зъби. — Естествено, аз обезвредих устройствата още преди много години. Предполагам, че сега някой натиска отчаяно копчето и се чуди, защо всичко не е хвръкнало във въздуха.

— Вероятно и долу има постове.

— Има… но скоро ще са мъртви — рече Гергор. Той приближи вентилационната шахта и дръпна металната вратичка. След това извади от джоба си стъклено топче, в което се поклащаше тъмнозеленикава течност, и го пусна вътре.

— Ще ни отнеме по-малко от минута.

След секунди в шахтата отекнаха болезнени писъци, толкова ужасяващи, че буквално смразяваха кръвта. Както беше обещал Гергор, само след минута се възцари тишина.

— Как ще се спуснем? — попита Коридан.

— С асансьора — обясни Гергор и натисна друго копче на прекъсвача. Вратите се плъзнаха встрани.

— Безопасно ли е?

Гергор пристъпи в кабината и Коридан го последва.

— Вече е безопасно — обясни Гергор, докато се носеха надолу.

Асансьорът спря, но Гергор не бързаше да отваря вратите. Изчака, следейки циферблата, докато се увери, че и последните остатъци от газ са се разсеяли. Едва тогава натисна копчето за отваряне.

— Това е Антарктида.

Търкот надникна над рамото на пилота през предното стъкло. Тъмни, покрити със сняг върхове и ледове, които стърчаха над облаците. По-насам бе замръзналият океан.

— Ще следваме бреговата линия, докато приближим базата „Скорпион“. Едва тогава ще свием навътре.

Разполагаха с точното местоположение на базата на СТААР, благодарение на няколко полета на автоматични разузнавателни самолети. Знаеха също така, че при атаката на „изтребителя фу“ е била разтопена част от ледената покривка над станцията. Невъзможно беше да се прецени от снимките дали самата база е пострадала. Флотата беше изпратила малка инженерна група на място, която потвърди, че входът към базата е бил разрушен. Веднага бяха започнали разчистването, но дебелината на ледения пласт надхвърляше три километра.

Докато продължаваха да следват южна посока, Търкот разгледа картата. Вдясно от тях се простираше Адмиралтейската планинска верига, която плавно извиваше на север, а бреговата линия я следваше. Но нататък вече беше море Рос.

Точно отпред, стърчаща над облаците, се виждаше самотна планина. Планина Еребус 4 4 Висока е 3794 м. и е действащ вулкан. — Б.ред. всъщност представляваше остров извън пределите на континента — остров Рос. Търкот знаеше, че на отсрещния й склон е разположена най-голямата станция в Антарктида — Макмърдо. Но те продължиха навътре в континента и бързо се отдалечаваха от станцията.

Търкот погледна през рамо. В задната част на „Оспрея“ бяха насядали командосите от специалната група, която му бяха изпратили. Нямаха представа какво може да ги чака в „Скорпион“ и затова Търкот се бе постарал да бъдат добре екипирани. „Оспреят“ бе самолет с подвижни крила, който можеше да излита и каца като хеликоптер. На известно разстояние ги следваше още един „Оспрей“, на борда на който бе натоварен всъдеход и пътуваше отряд инженери от ВВС.