Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

В бележника бяха изрисувани всички познати старорунически знаци — със съответния им превод, направен от специалистите към Четвърти отдел на руското МВР. Стъпка по стъпка Яков се зае да превежда символите от стената. Беше ужасно трудно, вероятно щеше да бъде невъзможно, ако той вече нямаше известна представа за какво се говори в надписа.

Ставаше въпрос за хроники на империята или по-точно за края на историята на един народ. Тиахуанако е бил основан през 1700 г. преди Христа. В това бяха единодушни всички специалисти. Но когато през тринадесети век от н.е. инките започнали да разширяват империята си и достигнали тези места, те открили пустеещи земи, лишени от човешко присъствие, а империята, простирала се в продължение на 2500 години от Андите и Тихия океан до изворите на Амазонка, била изчезнала безследно.

Какво се бе случило с този процъфтяващ някога народ? Въпрос, на който досега нито един учен не бе успял да даде отговор.

Но ето че благодарение на примитивния превод на надписа от стената, Яков вече разполагаше с отговора, макар да бе точно този, от който най-много се боеше. Имаше два символа, които бе виждал и на други места, така че ги познаваше твърде добре. А значението им беше:

Дъждът шибаше просторната палуба на самолетоносача и се стелеше като гъста завеса, която ограничаваше видимостта едва до тридесетина метра. Макар че не можеше да види дори носа на кораба, Лиза Дънкан продължаваше да напряга очи, опитвайки се да зърне очертанията на вулканичните върхове на Великденския остров. Зад килватерната струя на „Джордж Вашингтон“ се бяха подредили останалите кораби от Оперативна група 78.

В цялата си история флотата едва ли можеше да се похвали със събирането на оперативна група с по-голяма огнева мощ. Освен „Вашингтон“, който бе от клас „Нимиц“, бяха включени два ракетоносни крайцера, три разрушителя, две фрегати и два товарни кораба, под океанската повърхност плаваха две щурмови подводници от клас „Лос Анджелис“, а високо над облаците кръжаха разузнавателни самолети. Именно една от тези подводници щеше да се приближи до защитното поле на острова и да пусне сонда.

На борда на „Вашингтон“ бяха разположени основните военновъздушни сили — един ескадрон (12 самолета) Ф-14 „Томкет“, три ескадрона (36 самолета) Ф/А-18 „Хорнет“, четири ЕА-2Ц „Хоукай“ — самолети за наблюдение, десет товарни самолета С-ЗБ, хеликоптери „Сихоук“ и „Праулърс“. Но Дънкан знаеше, че за момента цялата тази армада е безсилна срещу невидимото поле.

— Кели? — прошепна тя, загледана в черното небе над нея, сякаш Рейнолдс можеше да я чуе. Събитията от последните няколко седмици я бяха разтърсили и тя почувства остра болка от загубата на приятелите, с които бе преживяла толкова много премеждия.

Дълбоко в недрата на Рано Као Кели Рейнолдс бе в плен на стража-компютър. Всъщност, бе дошла тук по своя воля, в опит да спре Дънкан и Майк Търкот преди да осъществят плана си за разгром на флотилията на пришълците.

— Госпожице Дънкан?

Гласът я стресна. Знаеше, че не е добре дошла на мостика, беше цивилна сред свикналите на дисциплина и ред военни и присъствието й може би ги дразнеше.

— Да?

Един млад лейтенант бе застанал на няколко крачки зад нея.

— Адмиралът иска да ви види в свързочната кабина.

Излязоха през една врата отзад. Свързочната бе почти толкова просторна, колкото и мостикът, но беше оборудвана с най-различни уреди за връзка, най-вече системи за пряка сателитна комуникация.

Адмирал Полдън, човекът, командвал последния безуспешен опит за щурм срещу острова, не изглеждаше в настроение и това бе напълно обяснимо. Дънкан знаеше от достоверни източници, че адмиралът е настоявал да получи разрешение за ядрена атака, но засега в КИСПП се въздържаха от подобни драстични мерки, особено след като стражът на Великденския остров не предприемаше никакви агресивни действия.

Дънкан кимна на адмирала, който в момента даваше заповеди на един от подчинените си. Веднага щом приключи, той й направи знак да се отдалечат към празната предна част на стаята.

— Стражът проговори — бяха първите му думи. — Агенцията за национална сигурност засече ново излъчване.

— До кого?

— До стража на Марс.

— И имаше ли отговор?

— Да — кимна отсечено адмиралът. — Имаше.

Дънкан обмисли информацията с помръкнало лице. По няколко различни причини все още се пазеше в тайна ядрената атака срещу марсианската база, извършена в последните минути от живота на сондата „Наблюдател“. Една от причините бе фактът, че заповедта за атаката бе дадена от представител на СТААР — организация, за която и досега не знаеха почти нищо. На всичко отгоре, споменатото атомно устройство бе поставено на борда на сондата две години по-рано, което означаваше, че организацията е била наясно с аирлианската заплаха далеч преди правителството на Съединените щати и е знаела за съществуването на базата, за която не са се досещали дори в НАСА.