Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

Двамата, които бе избрал за помощници, пристъпваха неохотно от крак на крак. Напълно ги разбираше. В джунглата дебнеше смърт. Дъното на реката бе съвсем тинесто. Руиз вдигна пистолета пред себе си и закрачи напред.

Стигнаха преградата. Руиз пръв се изкатери по обраслия с лиани дънер и се огледа. На отсрещния бряг на реката се гушеше малко селце, не повече от десетина колиби, сред наскоро разчистен участък. Не се мяркаше жива душа. В далечния край на селцето димеше изоставено огнище. Виждаха се и останките на няколко разрушени и изгорени колиби.

Руиз свъси вежди. Потокът край горния край на селцето също беше блокиран. На какво ли са искали да попречат обитателите? Къде са сега и кой е разрушил колибите?

Той даде знак да го последват, прокрадна се по дънера и скочи на брега, където беше селото. Заобиколи храсталаците и излезе на открито. Изведнъж долови остра, неприятна миризма, която го накара да спре. Не можеше да познае от какво е, но беше отвратителна. Отново закрачи предпазливо.

Когато стигна покрайнините на селцето, Руиз надникна в огнището. Онова, което видя там, едва не го накара да повърне. Беше източникът на ужасната миризма. В огнището не бяха горели дървета, а човешки тела. Все още се виждаха овъглените им останки.

Зад него селяците започнаха да се молят на глас. Дощя му се да се присъедини към тях. Той приближи най-близката колиба и отмести покривалото на вратата с дулото на пистолета си. Посрещна го същата отвратителна смрад. Стените бяха опръскани с кръв, а на пода се въргаляше разкъсано тяло. Не можеше да определи причината за жестоките поражения по трупа, единственото разумно обяснение беше някакъв вид експлозия.

Руиз доближи следващата колиба, когато чу гласа на Харисън.

— Какво става?

— Не зная, сеньор. — Той се огледа. Харисън бе слязъл на брега и вървеше към тях. Сбърчи недоволно нос.

— Какво мирише така?

— От труповете — посочи Руиз. — Изгорени са.

Американецът се огледа.

— Какво ли е станало тук?

Руиз потрепери. Усещаше, че го завладява непреодолим страх. Вече не даваше пукната пара за легенди и загадки. Той пъхна глава в отвора на колибата.

Тук имаше цяло семейство. Всички бяха мъртви, покрити с корички засъхнала кръв. Този път Руиз си наложи да ги разгледа по-внимателно. Кръвта бе шуртяла отвсякъде — от ноздрите, очите и ушите, от всички отвърстия. Там, където по кожата нямаше засъхнала кръв, се виждаха едри черни мехури и аленеещи язви. Той се извърна. Харисън гледаше през рамото му с втрещени очи. Руиз го сграбчи за ръката.

— Сеньор, да се махаме от тук! Веднага!

— Трябва да потърсим оцелелите — поклати глава Харисън.

— Те са мъртви — всичките!

— Трябва да проверим и останалите колиби.

Руиз се намръщи недоволно.

— Е, добре. Аз ще го направя. Вие се върнете на лодката. Но веднага щом свърша, потегляме назад.

Руиз изтича при най-близката колиба. Беше празна. В следващата имаше четири тела или по-точно останките от тях сред купчина разлагаща се плът. Едва в третата откри жена — лежеше на пода, и когато се надвеси вътре, обърна лице към него. Очите й бяха подути и зачервени, а от ъгълчетата им, вместо сълзи, се стичаха кървави капки. Кожата й беше покрита с черни мехури.

— Моля ви! — простена тя. — Помогнете ми!

Руиз прекрачи прага, макар всяка фибра от тялото му да крещеше, че трябва да бяга. Той коленичи до жената. Лицето й беше подпухнало, дишаше на пресекулки. Съдейки по вонята, тя се въргаляше в собствените си изпражнения.

Неочаквано тя се пресегна и го сграбчи за яката на ризата. С изумителна сила жената се надигна към него. Устата й беше полуотворена, сякаш се готвеше да проговори, но вместо това отвътре бликна черно-кървава маса и го удари в лицето и гърдите. Руиз изпищя и я блъсна с юмрук, но не можа да се освободи от ръката й. Скочи и побягна към вратата, но жената продължаваше да виси на него.

Руиз опря дулото на пистолета в корема й и натисна спусъка. Изстреля целия пълнител, тялото й почти бе разкъсано на две, но ръката й така и не го пусна. Руиз запокити безполезния пистолет, след това изхлузи окървавената риза и я хвърли на пода, заедно с вкопчената в яката мъртвешка ръка.

Побърза да изскочи навън и се втурна презглава към реката.

— Да се махаме! — извика той на останалите, докато бършеше вонящата маса от лицето си. — Да изчезваме от тук!

Седнал върху масивен каменен блок, Яков бе нагласил фенерчето така, че да озарява стената срещу него и в момента заснемаше систематично всичко, което бе изобразено там. Когато приключи, изсумтя доволно, бръкна в джоба си и извади бележник и молив.