Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

Втората категория бяха познати обекти с променяща се орбита, най-често по решение на корпорацията или страната, която ги бе изстреляла. Третата беше на обекти в спадаща орбита и именно нея разглеждаше в момента Кинсейд. Когато някое орбитално тяло изпаднеше в такава орбита, от Центъра назначаваха група за определяне на ПМП — предполагаемо място на падане която да следи евентуалните изменения в полета и да прогнозира района на сблъсък със земната повърхност. Четвъртата категория включваше новоизстреляни обекти, които все още нямаха собствен код.

— Каква е причината за бързия спад на орбитата? — попита Кинсейд.

— Вероятно така е планирано предварително — отвърна Уилис.

— Защо? За да го приберат?

— По каква друга причина? — Кинсейд се подразни от самоувереното държане на Уилис, но преди да му отвърне, полковникът вече разполагаше с нужната информация.

— Обектът ще падне в западните райони на Бразилия. Ще получим по-точни координати след приземяването, но със сигурност може да се каже, че все още е под контрол и снижаването на орбитата е управляемо.

Кинсейд продължи да следи точката, която вече бе достигнала очертанията на Южна Америка. Внезапно тя изчезна.

— Падна — обяви равнодушно Уилис. — Добре, че не засегна някое селище.

— Вероятно е паднал в джунглата — отбеляза Кинсейд, който вече разглеждаше уголемената карта на района. Беше в западните краища на дъждовната тропическа гора. — Можете ли да проследите обратно орбитата на спътника? Искам да знам дали е бил в близост с орбитата на кораба-майка, или с шестия „хищен нокът“?

— Момент — произнесе Уилис. След по-малко от минута имаше отговор. — Не, не се е доближавал. Най-близката точка е хиляда и петстотин километра от кораба-майка.

— Разбрано — кимна намръщено Кинсейд. — Изпратете ми цялата информация.

Известно време остана неподвижен, втренчил поглед в компютърния екран. След това го изчисти и въведе достъп до ИНТЕРЛИНК, компютърната система за свръзка на американското Министерство на отбраната. Тук провери електронната си поща — беше празна, отвори личната си страница и прочете още веднъж съобщението с тридневна давност. Беше съвсем кратко:

СЛЕДИ ИНФОРМАЦИЯТА ОТ ОСС 09.00 — 12.00 ЛОКАЛНО ВРЕМЕ.

Кинсейд натисна бутона за отговор и написа:

ЯКОВ,

ИНФОРМАЦИЯТА ПРОСЛЕДЕНА.

НАБЛЮДАВАХ ПАДАНЕТО НА ТЛ-САТ-9-3.

ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА ВИДЯ?

Кинсейд изпрати писмото и зачака. Само след десет секунди компютърът го извести, че има отговор. Ала когато отвори електронната кутия, откри, че това е собственото му, недоставено писмо.

— По дяволите! — изруга той и прекъсна връзката си с ИНТЕРЛИНК. Отпусна се назад във фотьойла и загледа картата на екрана. След няколко минути отново се захвана за работа.

— Къде всъщност отиваме? — обърна се към Руиз мъжът, който следеше дълбочината. Вече почти цял ден експедицията следваше този обрасъл с растителност речен ръкав и човекът изглеждаше обезпокоен. Руиз пък не откъсваше поглед от слънцето, разтревожен, че не се движат в посоката, в която би желал.

— Не зная къде иска да отиде американецът — рече той. Стоеше изправен на покрива на кабината, докато прогнилата речна лодка се провираше между клоните, оставяйки зад себе си черни облаци дим.

От всички на борда само Руиз познаваше горната част на Амазонка. Останалите бяха селяни, наети от него по поръчка на американеца. Руиз бе жилест мъж на средна възраст, с черна, но вече прошарена на слепоочията коса. Носеше избелели панталони и зеленикава риза, а на пояса си бе привързал мачете. Пистолетът в масивния, кожен кобур, го шляпаше по бедрото всеки път, когато пристъпваше.

Макар неведнъж да бе кръстосвал горното течение на Амазонка, Руиз идваше за първи път по тези места. Всъщност, нищо необичайно, като се имаше предвид, че до реката достигаха близо 1100 притоци, 17 от тях с дължина над 1500 километра. Не знаеше само как ще продължат нататък, тъй като съвсем скоро щяха да достигнат Чапада дос Паресис, първия от източните склонове, водещи към високите Анди. Лодката не беше в състояние да преодолее тесните потоци, праговете и водопадите, които щяха да срещнат там.

Беше изненадан, че по притока все още може да се плава. Река Амазонка беше на близо хиляда и петстотин километра зад тях, при Итакоатиара. За да стигнат до тук, първо поеха срещу течението на Мадейра, след това смениха няколко притока.

Бяха се запознали с американеца във Вилхена, главния град на тукашния район, но всъщност малко градче на брега на реката. Няколко едри банкноти се оказаха достатъчни Руиз да склони на пътешествието, което в началото ги отведе на юг от града, но после продължиха в западна посока по притоци, които ставаха все по-тесни и плитки, в тунел от грамадни дървета, чиито корони се събираха високо над тях. Дъното на лодката потъваше само на половин метър, но през последните няколко часа разстоянието между кила и дъното на реката се бе скъсило от безопасните метър и половина до тревожните деветдесет сантиметра. На няколко пъти се наложи да я изтеглят, за да преминат през падналите напреко на реката прогнили дънери.