Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— Това е разпръсквател за спътниците — обясняваше Кениън. Той се наведе над следващия контейнер. В него също имаше разпръсквател.

— Тридесет секунди — Търкот си даваше сметка, че взрив с подобна мощност ще бъде в състояние да го убие дори и във водата.

Кениън пропусна следващите няколко контейнера, които бяха със същите размери.

Петият бе по-малък от останалите. Кениън вдигна капака. Отдолу бяха наредени стъклени епруветки с гумени тапи.

— Черната смърт? — попита Търкот.

Кениън извади една епруветка и прочете надписа.

— Да.

Той отвори следващата кутия. Присви очи към надписа и кимна.

— Отново.

Търкот вдигна глава. Над катера се спускаше скакалец. Слушалката в ухото му проговори — съобщаваше за пристигането на Дънкан. Той смъкна микрофончето пред устните си, за да я информира за обстановката.

Още две кутии с Черната смърт.

— Двадесет секунди! — извика Търкот.

Оставаше само една кутия.

— Хващайте се за товарната мрежа! — нареди Търкот, когато скакалецът се озова над тях. Кениън и полковник Микел подскочиха.

Търкот сграбчи с една ръка последната кутия, а с другата се вкопчи за полюшващата се отгоре мрежа.

Ръката му едва не излезе от ставата, когато скакалецът се издигна рязко нагоре. Точно под краката му страхотна експлозия превърна патрулния катер във вулкан от пламъци и отломки.

— Ще ти разкрия нещо, само за да ти покажа размерите на твоето невежество — говореше с тих, зловещ глас Хемщад. — Хиляда деветстотин и осма година. Тунгуският край. Голямата експлозия. Мислиш си, че знаеш какво я е причинило, нали? Дори собствените ти управници са го скрили от теб. А се хвалиш, че си от Четвърти отдел. Наивен си като дете.

Яков забеляза, че дясната ръка на стареца бе изчезнала под одеалото. Той се наведе и дръпна покривалото от краката му. Ръката потръпна и се отпусна. От кльощавото бедро на стареца стърчеше малка спринцовка. Когато вдигна глава, очите на Хемщад вече се бяха изцъклили.

Скакалецът се спусна плавно върху площадката в двора на затвора. Едва опрял крака долу, Търкот разтвори пръсти и се строполи в пълно изтощение. Все още притискаше към гърдите си последната кутия.

Лиза Дънкан се подаде от горния люк.

— Майк… какво ти е?

Търкот нямаше сили да отговори. Само побутна към нея кутията. С периферното си зрение зърна Кениън, който се надвеси и вдигна капака. Още епруветки, в стройни редици. Ученият извади една от тях и я вдигна към светлината.

Вътре в Циан Лин Елек вече от половин час общуваше със стража. Ето че се отдели от пирамидата, чието златисто сияние доскоро го скриваше напълно.

— Изпратих съобщение — произнесе той.

— На кого? — попита Че Лу.

— На тази, която стои над мен. Тя ще се погрижи за ключа.

На четиристотин метра под водата екипажът на „Спрингфилд“ също тръпнеше в очакване. Двата „изтребителя фу“ не бяха помръднали от местата си. Адмирал Полдън, командващ флотската оперативна група от борда на „Вашингтон“, който се намираше на петдесет километра от Великденския остров, прекарваше времето си в отчаяни усилия да изкопчи от началниците си разрешение за използване на атомно оръжие. Досега без резултат.

Дълбоко в недрата на Рано Као на Великденския остров стражът прие съобщение от „Мисията“. Операция „Черна смърт“ бе преустановена заради неуспешния опит да бъде пленен корабът-майка.

Истината бе, че тази новина бе като камък, запратен във водовъртежа от активност, която кипеше в мозъка на компютъра.

С помощта на енергията от термалния източник капацитетът за работа на стража вече доближаваше сто процента. Микророботите продължаваха своята неуморна дейност в единия ъгъл на пещерата. Подредени в причудлива наглед конвейерна линия, те произвеждаха все по-дребни и миниатюрни детайли. Кръг от едносантиметрови микророботи се занимаваше с конструкцията на нов модел. Когато приключиха, между тях се изправи половинсантиметров робот, който затича по пода върху шестте си крачета. След това се присъедини към линията.

Водач Паркър изтегли щепсела на клетъчния телефон от контакта на своя лаптоп. Вятърът навяваше пясък върху клавиатурата, но той не му обръщаше внимание. Изправи се и огледа „избраниците“, скупчени около него. Моментът беше дошъл и отминал. Предначертаното не беше осъществено. Все така усещаше пробождаща болка в лявото си слепоочие.

— Още не е дошъл часът! — произнесе той, но гласът му се изгуби сред свистенето на вятъра. — Скоро обаче ще удари! Трябва да се върнем и да се подготвим отново!