Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— „Седми“, тук „Орел Водач“. Обади се.

— Тук „Седми“ в АНС. Говори Дънкан. Приемам.

— Току-що получихме от Пентагона заповед за прекратяване на операцията.

Последва кратка пауза.

— Полковник Микел, вече ви обясних каква опасност ни дебне. Щях да ви излъжа, ако ви бях казала, че разполагам с необходимите пълномощия, за да разпоредя изпълнението на операцията. Но също така смятам, че нямаше да получим подобно разрешение, преди да е станало твърде късно — ако въобще някой в правителството сметне за необходимо да го прави. Преди малко изгубихме две от совалките си, като едната стана жертва на предателство в редиците ни. Нямаме време да играем по правилата. Последните сателитни изображения сочат, че Черната смърт е тръгнала надолу по течението и е достигнала Амазонка. Смятам да потегля към вас на борда на един от скакалците и вероятно ще пристигна малко след началото на операцията. Оттук насетне ще поема пълна отговорност за всичко, което става там.

Микел се огледа. Хората му бяха готови за действие. Други два хеликоптера летяха към същата цел, без да разполагат с достатъчно гориво, за да се приберат обратно. Освен това на място вече ги очакваше Майк Търкот. На другата везна тежаха задълженията му като офицер от американската армия и неговата кариера.

— „Седми“, тук „Орел Водач“. Имам проблеми с радиовръзката. Вие сте единствената станция, която мога да приемам. Край.

— Разбрано — отговори Дънкан. — Желая ви успех. Ще се видим скоро.

— Да тръгваме — Търкот си свали слушалките за сателитна връзка и нагласи малката слушалка и микрофона за бойни операции.

Заедно с Яков и Кениън те се спуснаха надолу по хълма, оставайки под прикритието на джунглата, като се стараеха да се приближат максимално към стената. Последните десетина метра бяха покрити от ниски шубраци. Самата стена бе тухлена, висока около три метра.

Търкот гледаше към най-близкия от часовоите, които кръжаха по стената, когато неочаквано се разнесе нисък равномерен грохот и окулярите го заслепиха с ярка светлина. Той ги смъкна от лицето си и веднага откри причината: светлините вътре в лагера бяха запалени и сиянието им озаряваше всичко наоколо. Силуетите на часовоите се очертаваха на светлия фон. Пристанището също цялото бе осветено.

— Ще ги изпуснем — промърмори Яков, вдигна автомата и се прицели в часовоя.

— Почакай. — Търкот положи ръка на рамото му. — Още няколко минути.

На таблото на ОХ-58 се появи мигаща светлина. Джилис я погледна загрижено.

— Какво е това?

Корсън не откъсваше поглед от предното стъкло.

— Горивото намалява.

— Нали каза, че разполагаме с достатъчно, за да достигнем целта? Ще успеем ли, или не?

— Трябва да успеем.

— Трябвало! — Отговорът очевидно не задоволи сержанта.

— Успокой се. Индикаторът сочи, че горивото е намаляло, не че е свършило. Разполагаме с резерв за още двадесетминутен полет. Мисля, че ще стигнем.

— Дано си прав. — Джилис провери картата. — Това е двадесет и четвъртият ориентир. Последният преди целта. — Той погледна хронометъра. — Точно навреме.

Товарната рампа се спусна и отвън нахлу хладен въздух. Полковник Микел застана в редицата от парашутисти. До скока оставаше една минута. Микел не откъсваше поглед от червената светлина над рампата. Пое си няколко пъти въздух с пълни гърди. Светлината стана зелена и парашутистите започнаха да скачат.

Когато се озова във въздуха, Микел разпери ръце и крака, стараейки се да заеме максимално стабилно положение. Едва го постигна и дойде време да издърпа отварящото въже. Куполът на парашута разцъфна над главата му и ремъците го дръпнаха рязко нагоре.

Микел се огледа. Останалите членове на отряд „Орел“ бяха разпръснати под и встрани от него. Той завъртя кормилните въженца и ги последва.

Островът бавно изплува върху светлочувствителния монитор на вертолетния пулт. Корсън издигна машината за финалното захождане към целта.

— Затворът свети като коледна елха — промърмори той.

В слушалките на сержант Джилис сред пукот се разнесе гласът на Търкот:

— „Тигър“, тук „Вълк“. Чух, че наближавате. Обстановката е според предварителния план. На площадката при южната стена е паркиран противников хеликоптер. Край.

Корсън изви машината така, че да заобиколят брега на острова и да го доближат от юг.

Шумът от перките на хеликоптерите вече се чуваше съвсем ясно. Търкот извади двуостра, назъбена кама от калъфа на колана си. Изправи се бавно, замахна и запрати добре балансираното острие. След това спринтира към стената, още докато камата пореше въздуха.