Робърт Дохърти - Зона 51 - Мисията

— Внимавай, ще изстрелят още една! — предупреди го полковник Микел.

Корсън вдигна ръка и дръпна една от най-долните ръчки. Двигателят заглъхна и в кабината се възцари зловеща тишина.

Палубата на катера се озари от ярка експлозия. Втората ракета се издигна във въздуха, но лишена от инфрачервена диря, по която да се ориентира, полетя встрани.

Вертолетът губеше височина плавно, перките му продължаваха авторотацията под въздействие на възходящия поток въздух. Корсън полагаше отчаяни усилия да държи машината под контрол или поне да управлява прогресиращото им падане.

Успя поне донякъде, защото вертолетът се плъзна над водата и се вряза право в една от надстройките на катера. Перките му се разтрошиха в мачтите, а плъзгачите се огънаха от удара и корпусът се свлече на палубата, наклонен наляво.

— Генерал Хемщад — прошепна Яков, опрял дулото на своя автомат в слепоочието на стареца.

— Кой сте вие? — попита Хемщад на немски.

— Къде е серумът?

За своите осемдесет години генералът изглеждаше изненадващо младолик. Ръцете му стискаха дръжките на инвалидната количка, а долната част на тялото му бе покрита от одеало.

— Ти си руснак — произнесе Хемщад. — Познах те по акцента. Руска свиня. През войната такива като теб ги унищожавах!

— Да, зная — отвърна с неочаквано спокойствие Яков. — Къде е серумът?

— Не е тук.

Корсън беше мъртъв, премазан от таблото за управление. Търкот бе скочил на палубата малко преди сблъсъка. Още докато се изправяше, забеляза да пълзят към него трасиращи откоси. Преметна се вляво и се озърна.

Изправен върху останките от вертолета, сержант Джилис косеше всичко наоколо със скорострелния си автомат. Рамото му се тресеше равномерно от отката.

Джилис се завъртя първо вляво, после вдясно. За няколко секунди пусна пет откоса от по двадесетина куршума, преди самият той да бъде ударен в челото. Тялото му се строполи назад върху полковник Микел, който беше затиснат от изкривения скелет на кабината.

По това време Търкот вече бе пропълзял до парапета, откъдето имаше добра видимост към мостика. Той се прицели и повали зад борда мъжа, убил Джилис. Стреля още няколко пъти в предното стъкло на мостика, сетне извади заслепяваща граната и я метна вътре. Изкатери се по тясната метална стълба и прескочи прага. Вътре имаше двама души, притиснали очите си с ръце, напълно заслепени от блясъка.

— Не мърдай! — изрева Търкот, макар да се съмняваше, че могат да го чуят.

Единият от мъжете посегна към кобура си и Търкот го простреля. Вторият използва възможността и се пресегна към една ръчка на таблото.

— Не пипай! — предупреди го Търкот.

Пръстите на мъжа стиснаха ръчката. Търкот стреля, куршумите попаднаха в рамото и ръката увисна безпомощно. Мъжът обаче не се предаваше. Той опита да достигне ръчката с лявата си ръка. Търкот стреля отново, този път право в гърдите. На лицето на ранения разцъфна налудничава усмивка. Той изтегли ръчката към себе си и в този момент Търкот го гръмна между очите.

След това изтича при таблото. На един от цифровите дисплеи се виждаше часовник, който отброяваше равномерно секундите в обратна посока. В този момент цифрата „98“ се смени с „97“.

Яков свали малко дулото и го опря в гърдите на стареца.

— Къде е серумът?

— Замина.

— Знам. „Мисията“. Къде са?

Хемщад се усмихна.

— Тези… както ги нарече… отпътуваха отдавна. Никога няма да ги намерите.

— Кои са те?

Хемщад само поклати глава.

— Няма да го разбереш. Бас държа, че си нямаш никакво понятие какво става. Какво е ставало от епохи насам. Няма нищо общо с онова, което са ти казвали в училище.

— Те ви помагаха в концентрационните лагери през време на Втората световна война, нали?

— Да са ни помагали? — Хемщад се изсмя. — Те изобретиха лагерите. Ние им помагахме. Нямаш представа…

Яков заби дулото в мършавите гърди на стареца.

— Щом нямам, ти ми разкажи!

Смехът на немеца отекна надалеч в тунела.

— Да не мислите, че постигнахте нещо тук? Дори не успяхте да ни спрете. Разкрили сте плановете ни за сондите? Те вече не струват пукната пара! А твоят така желан серум ще го излеят в морето!

Търкот прекоси мостика, слезе от другата страна и се затича към кърмата. Тук съгледа няколко пластмасови контейнера, завързани с въжета. Кениън вече беше при контейнерите.

— Имаш една минута — извика Търкот.

— Какво?

— Корабът ще избухне точно след минута.

Кениън отключи бравите на първия контейнер. Вътре, в ложе от стиропор, беше положен лъскав метален цилиндър.