Робърт Дохърти - Зона 51 - Граалът

— Възможно е — съгласи се Шерев. — Поисках да направят самолетни разузнавателни снимки, но на тях няма нищо подозрително. — Той метна няколко фотографии върху капака на джипа. Виждаше се пресечен, лишен от растителност терен, с връх в центъра и още един, по-нисък, вляво, където Шерев бе поставил върха на молива. — Това е връх Катерина. Нищо интересно тук. Единственият начин да се стигне до планината Синай е по един стар път от брега.

— Аирлианците обичат да си крият съоръженията под земята — произнесе замислено Търкот.

Шерев кимна.

— Подходящо място за скривалище — също като Димона. Знаете ли, Синай произхожда от името на един древен бог, Син, бога на луната, който бил почитан от най-старите жители на този район. Някои бедуини и до ден днешен се прекланят пред планината, други се боят от нея. Как ще открием подземна база, след като никой досега не е успявал?

— Мисля, че някой е успял — възрази Търкот.

— Какво е това? — попита Шерев, като видя разтворения на две части скафандър.

— Втора възможност да спасим доктор Дънкан и да унищожим „Мисията“ — отвърна Търкот. Той се напъха вътре и даде заповед на скафандъра да се затвори. Горната част се повдигна и залепи за долната.

— Звук — нареди Търкот. Улови края на въпроса на Шерев.

— …во правиш?

Търкот се изправи. Чувстваше се по-удобно от първия път, когато си бе сложил скафандъра. Вдигна ръка и посочи скакалеца.

— Време е да се разходим до тази планина и да видим какво има там.

Зона 51

Че Лу бавно открехна вратата към заседателната зала и надникна вътре. Светлината беше намалена и тя забеляза приведения над компютъра Муалама. Седеше неподвижно, не се чуваше и тракането на клавишите.

— Права беше. — Гласът я стресна.

— За кое? — попита тя.

— Бъртън не е спрял да помисли, преди да се хвърли в пустинята, за да дири мястото, за което му намекнала Казин.

— Дай да видя. — Че Лу се приближи към екрана.

Не срещнах особени затруднения по пътя от Дамаск до Ерусалим. Там се присъединих към един керван, който потегляше на юг, покрай бреговете на Мъртво море. Пресякохме пустинни райони, докато накрая стигнахме Акаба, селище на брега на залива, който носи същото название. Това бе и последната точка от маршрута на кервана. Заявиха ми, че на юг от това място няма нищо, заслужаващо внимание — там беше само Синай.

Имах известни затруднения, докато се опитвах да наема неколцина бедуини — единствените, които скитат и живеят из тази безводна страна, — за да ме отведат в сърцето на Синай.

Зад стените на Акаба се натъкнах на група от двайсетина номади, които се готвеха да тръгнат за пустинята. Бяха дошли до града да си купят някои необходими неща, най-вече амуниции за пушките. Въоръжени до зъби, препасани с ножове, тези хора наистина имаха свиреп и страховит изглед. Сред тях се чувствах като сред свои. Много пъти по време на моите странствания бях срещал такива мъже. Те живеят примитивно и се придържат към определени, строги правила, за да оцелеят в своята сурова страна.

Както бях постъпвал и преди, не им разкрих целта на моето пътуване, а само споменах, че искам да посетя манастира, разположен в подножието на една свещена планина. Наистина възнамерявах да отида до манастира, тъй като се надявах монасите там да знаят нещо повече за планината, в която живеят.

Бедуините ме приеха, споделиха с мен храната и постелята си, а на сутринта потеглихме. Вместо да следваме брега, както бях предпочитал много пъти по време на предишните ми пътешествия из Африка, бедуините се отправиха към вътрешността на полуострова веднага щом напуснахме Акаба. Познаваха като дланта си пътя от един кладенец до следващия, а това съвсем не беше най-краткият маршрут. Времето не значеше нищо за тези хора, пустинята и водата бяха по-важни.

Стори ми се странно и чудно, че бяха тръгнали да дирят хора от тяхното племе, за което се знаеше, че е в постоянно движение, какъвто е обичаят на всички номади.

Но Таяба, старецът, който ни водеше, не изглеждаше обезпокоен от този факт. Нито за миг не се съмняваше, че ще открие из тези пущинаци племето и семейството си. Ако се окажат близо до манастир „Света Катерина“, обеща да ме отведе там. В противен случай щеше да ме остави на произвола на съдбата и на милостта на Аллаха, както сам заяви, повдигайки рамене.

След две седмици — доста кратък период, сравнен с четиридесетгодишните странствания на Мойсей, една сутрин съгледах очертанията на двата високи върха в мъгливата далечина. Два дни по-късно стигнахме манастира. Хората изглеждаха обезпокоени. Планината Синай, или Джабал Моса, както те я наричаха, бе свято място, от което бедуините изпитваха боязън. Но освен това нямаха търпение да се срещнат с роднините си, които според Таяба трябваше да са нейде наблизо. Така и не можах да разбера по какво определяше.