Робърт Дохърти - Зона 51 - Граалът

И последната „Кобра“ беше взривена.

В огневия отсек на АЦ-130 екипажът разчистваше купищата празни гилзи с помощта на лопати за ринене на сняг.

Три цифрови брояча показваха постоянно намаляващите запаси от боеприпаси. След секунди първият от тях, който следеше запасите от 25-милиметрови куршуми, показа нула и картечницата замря. Другите две оръдия продължаваха стрелбата, но и техните запаси клоняха към свършване.

Търкот се опитваше да овладее връхлитащата го паника.

— Презареди — нареди той на компютъра и гласът му отекна в затвореното пространство на шлема.

Дъхът му секна, когато в продължение на няколко секунди не последва никаква реакция. Сетне екранът трепна и оживя, а течащите по него цифри и буквени обозначения показваха, че компютърът презарежда програмите си.

Сянката на Аспасия бе забелязал спускащите се от небето трасиращи снаряди, но за момента „Кобрите“ бяха по-голямата заплаха. Едва сега той премести вниманието си върху кръжащия над планината АЦ-130.

Макомбър зърна на екрана появилото се насред мъглата сияние и си даде сметка, че те ще са следващата цел. Нямаше време за размисъл. Тя вдигна пръст и почука с върха му върху облака на екрана. В мига, когато удари светкавицата, двете оръдия изригнаха насреща лавина от 40– и 104-милиметрови снаряди.

Макомбър отдръпна ръка и я постави върху снимката на баба си, докато екранът се изпълваше с блясъка на носещата се към тях мълния.

„Призрак“ експлодира.

Едва последният 105-милиметров снаряд, изстрелян от Макомбър, попадна право в целта и взриви златистата сфера.

На хиляда и двеста метра по-надолу, право в недрата на планината Синай, Сянката на Аспасия извика и залитна назад, когато стените се разтърсиха и се покриха с черно-червени пукнатини, след което панорамната картина изчезна.

Той се пресегна и докосна дръжката на меча, все още изпълнен с надежда, че древната технология няма да му измени, но екранът оставаше тъмен. Проклинайки, Сянката на Аспасия извади меча от кристала и напусна стаята.

А на върха на планината странната мъгла вече беше започнала да се разсейва.

Потокът от информация секна и екранът остана тъмен.

— Преден план, нощно наблюдение — нареди Търкот.

Показа се горният люк, над рамото на Яков. Руснакът се опитваше да го отвори.

Търкот се надигна. Шерев чакаше в основата на стълбичката. Пилотът и вторият пилот лежаха в безсъзнание, притиснати от коланите върху седалките в центъра на скакалеца. Корпусът на извънземния летателен съд изглеждаше незасегнат, но нямаше енергозахранване.

— Отдръпни се — каза Търкот на Яков.

Руснакът се обърна изненадан и примижа в тъмнината.

— Мислех, че сме те загубили. Не мога да отворя люка.

Търкот се изкатери, освободи манипулаторната ръка и натисна дръжката, като вложи цялата сила на екзоскелета. Дръжката поддаде, люкът отскочи нагоре и през отвора нахлу ярка слънчева светлина. Търкот се изкатери и помогна на другите двама да излязат след него.

Намираха се в подножието на върха, който все още бе скрит от странната мъгла. Но когато слязоха от скакалеца, тя бе започнала да се разсейва.

Първият „Блекхоук“ кацна. От десантния отсек изскочиха дузина израелски командоси. Метнали раниците с експлозив през рамо, те затичаха към скалистия зъбер, където, както Шерев им бе казал, трябваше да се намира вратата.

Сянката на Аспасия се олюля, когато целият подземен комплекс се разтърси.

— Тръгвайте — махна той на отряда въоръжени мъже, които очакваха заповедите му в тунела. Не поеха към входа на повърхността, където вече ги очакваше противникът, а към стаята, в която Лиза Дънкан продължаваше да е пленница на Граала.

Ръбът на скакалеца се беше забил в планинския склон, на около двеста метра от скалистия зъбер. Търкот се огледа. Недалеч от тях вече се приземяваха товарните вертолети и от тях скачаха командосите. Тримата мъже започнаха да се спускат надолу.

Лиза Дънкан премигна и отвори очи. Чувстваше се като упоена, не можеше да контролира движенията си, главата й се въртеше. Опита се да вдигне ръка, да докосне нещо твърдо, но ръката отказваше да я слуша.

Тя премигна отново, доволна, че поне тази малка част от тялото й се подчинява.

— Как се чувстваш? — попита я Сянката на Аспасия, надвесен над нея.

Дънкан направи опит да каже нещо, но устните й не я слушаха. Едва сега забеляза, че е облечен в жреческите одежди.

— Сега трябва да… — подхвана Сянката, но беше прекъснат от мощна експлозия, която накара стените да затрептят. Той се изправи и погледна мрачно нагоре.