Робърт Дохърти - Зона 51 - Граалът

— Три минути. Ще бъдем на хиляда и петстотин метра над най-високата точка в района. Край.

Останалата част от просторния товарен отсек бе заета от оръжейните системи, които бяха насочени към левия борд на самолета — 25-милиметрова многоцевна картечница ГАУ-12, 40-милиметрово оръдие Л60, и 105-милиметрово оръдие М-102. С помощта на пулта за управление Макомбър можеше да командва огъня и на трите оръжия едновременно и по различни цели, при това със стопроцентова точност. За по-малко от двайсет секунди смъртоносните оръдия бяха в състояние да натъпчат с олово всеки квадратен метър от район с размерите на футболно игрище.

Макомбър разполагаше с два основни метода за насочване на оръдията. Единият беше да задейства компютърна програма, използваща информация за целите от разузнавателните източници. Вторият беше ръчен, при който бе достатъчно да докосне чувствителния екран и оръдията щяха да поразят точно мястото, което допираше с пръст.

Макомбър беше завършила Военно-въздушната академия и положи немалко усилия да бъде включена в тази операция. Тя бе първата жена, участваща в ескадрилата за специални операции, където се използваха самолети от типа АЦ-130 „Призрак“. Всъщност Макомбър бе привикнала от малка с трудностите на живота. Родителите й бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато беше на три и тя бе отгледана от баба си в едно ранчо в Монтана — суров край, където за да оцелееш, трябва да си силен. Една снимка на баба й бе залепена до дисплея „за вдъхновение“.

— Засякохте ли нашите приятели? — попита Търкот. — Приемам.

— Виждаме ги ясно — отвърна Макомбър.

„Кобрите“ летяха в колона, използвайки всички налични маскировъчни средства. Товарните вертолети ги следваха на две минути полет. Това бе виртуозен пилотаж, тъй като разстоянието между перките и стените на каньона бе едва няколко метра.

Но заради камуфлажните средства никой от пилотите не забеляза облака, който започна да се спуска от върха на планината.

Търкот почувства първия прилив от адреналин. Скафандърът го притискаше плътно и за първи път си даде сметка за скритата в него сила. Създаден от „Меджик-12“ под контрола на „Мисията“ при използване на аирлиански технологии, той вероятно бе най-подходящото средство за предстоящата операция. Търкот се обърна и потърси с очи Яков. Руснакът се захили и вдигна нагоре палец. Шерев бе притиснал една от слушалките към ухото си и слушаше доклада на пилотите от щурмовата група. От време на време Търкот дочуваше пращенето от сменящите се честоти.

През прозрачния под Търкот виждаше назъбените скали под тях. Надяваше се, че все още разполагат с предимството на изненадата. Внезапно пред тях изникна опашката на последния „Блекхоук“ от колоната. Скакалецът изви рязко, за да избегне сблъсъка и се подаде над ръба на каньона.

Товарните вертолети летяха със скорост от четиридесет възела, в колона един зад друг, подредени на равно разстояние. Пред тях бяха „Кобрите“, които вече приближаваха изхода на каньона. Търкот вдигна глава и погледна напред — към стърчащия масив на планината Синай и черния облак, забулил най-високия връх.

— Това не ми харесва — обади се Яков.

Водещата „Кобра“ излезе от каньона и набра височина, насочвайки се към планината. Зад нея се показаха и останалите седем хеликоптера, които се разпръснаха, заемайки боен ред.

— Задръжте товарните вертолети в каньона — нареди Търкот на Шерев.

Израелецът предаде заповедта. Търкот превключи на инфрачервено наблюдение, но и сега не можеше да проникне в облака. Той излезе на честотата на самолета.

— „Спуки“, виждаш ли нещо вътре в облака? Приемам.

Скакалецът вече задминаваше водещата „Кобра“ и бе на по-малко от пет километра от планината.

Пред себе си Макомбър разполагаше с няколко изображения на планината Синай. Едно от телевизионната камера, монтирана на носа на самолета, което показваше картина с нормална, дневна светлина. Второто, от инфрачервения датчик, обикновено бе в състояние да прониква зад завесата на облаците и мъглата. Но това, което скриваше върха на планината, изглежда не беше обикновен облак, защото оставаше непроницаемо за инфрачервената камера.

— Нищо не виждам — промърмори смутено Макомбър.

— Ето го зъберът — посочи Яков. От билото на планината стърчеше нещо, наподобяващо човешки пръст — точно както го бе описал Бъртън.

— Сега ще трябва да… — подхвана Шерев, но думите му бяха прекъснати от ослепителна светкавица, която раздра вътрешността на черния облак. Върхът й попадна право върху носа на челната „Кобра“. Вертолетът експлодира и горящите му останки се посипаха върху скалистото било.