Фьодор Достоевски - Идиот

Ала наличността на авторското гледище се чувствува в „Идиот“ не само в тези специални глави, коментиращи за читателя текста на романа. И на други страници на „Идиот“ Достоевски се явява не само като художник, но и като мислител и проповедник. В устата на Мишкин и някои други лица (Лебедев, генералшата Епанчина, Евгений Павлович Радомски) в много епизоди са вложени идеи, мнения и преценки, на които можем да намерим близки паралели в писмата на Достоевски от 60-те и 70-те години, а също така и в неговата публицистика.

Такива донякъде са критичните бележки на Евгений Павлович за либералите, с които се съгласява и князът (ч. III, гл. I.). Евгений Павлович и Мишкин рязко критикуват руския помешчишки либерализъм. Но правейки това, противно на историческата истина, те отъждествяват „либералите“ и „социалистите“, като приписват и на едните, и на другите безразличие към народа и твърдят, че нацията „няма да признае нищо от това, което са направили помешчиците и семинаристите“. Посочените мисли на Евгений Павлович и Мишкин са отзвук от настроенията на Достоевски, които са отразени в неговите писма от 1867—1868 г. г. до А. Н. Майков и Н. Н. Страхов, съдържащи редица нападки против либералите и демократите от 60-те години („Письма“, т. II, стр. 27—28, 31—32, 47 и други).

Заключително звено във веригата от многобройни идейно-философски обобщения и отстъпления, минаващи през целия роман, е речта на княза в салона на Епанчини (ч. IV, гл. VII). Тук за пръв път е набелязан целият основен комплекс от обществено-политически и философски идеи, характерен за последния период от творчеството на Достоевски.

Зачеквайки в речта си темите за Русия и Европа, за народа и висшите класи, за католицизма и социализма, князът осветлява всички тези въпроси в духа на реакционните „почвенически“ 138идеали на Достоевски. Мишкин доказва, че европейското общество още в средните векове е загубило „нравствената власт на религията“, която според Достоевски е необходимата почва за обществения живот. Оттук и стремежът да се обединят хората чрез „меч и кръв“, който стремеж според твърдението на писателя минава като червена нишка през цялата история на западноевропейската цивилизация. Като отрича разликата между насилието на потисниците над потиснатите и революционното насилие, което служи за освобождаване на народните маси от властта на потисниците, Достоевски твърди, че уж социализмът бил далечен потомък на римския католицизъм, тъй като и двата признават ролята на насилието в историята. На борбата на класите и на революцията писателят чрез устата на Мишкин противопоставя зова към „самоусъвършенствуване“ на господствуващата класа, най-реакционната славянофилска утопия за единение между самодържавието и народа, между потиснатите и потисниците. Достоевски високо цени историческата роля на Русия и мечтае руският народ да помогне на другите народи за постигането на общо щастие, но твърди, че към това щастие води не революцията, не социализмът, а разпространяването на идеалите на православната църква.

Реакционно-утопическата система от възгледи, изразена в речта на Мишкин, се е развила по-нататък в „Дневник на писателя“ и широко се е отразила в романите „Бесове“ и „Братя Карамазови“.

След като завършил през януари 1869 година работата си над „Идиот“, Достоевски изпитвал чувство на силно незадоволство. „Не съм доволен от романа; той не изрази и една десета част от онова, което исках да кажа, макар че все пак не се отричам от него и си обичам неуспялата ми досега мисъл“ — пише той на С. А. Иванова на 25 януари (6 февруари) 1869 г. („Письма“, т. II, стр. 160). Отбелязвайки недостатъците на романа, Достоевски пише на С. Иванова на 8/20/ март 1869, че „толкова“ е сърдит зарад тях на себе си, та му иде „сам да напише критика срещу себе си“ (пак там, стр. 175).

Въпреки всичкото си незадоволство от романа в писмата си Достоевски горещо защищава творческия си метод, основан върху съчетание на наблюдение и интуиция, и „реалността“ на своя главен герой.

Признавайки, че образът на Мишкин и много събития в романа имат донякъде „фантастичен“ характер, Достоевски доказва, че тази тяхна особеност е тясно свързана с „фантастичния“ характер, присъщ на самия живот на руското общество от описвания период. „Мигар моят фантастичен Идиот не е реалност, и то най-обикновена! Та тъкмо сега сигурно ги има такива характери в нашите откъснати от земята слоеве на обществото — слоеве, които наистина стават фантастични. Но няма какво да говорим! В романа много неща са написани набързо, много са разтегнати и не са сполучливи, но има и някои сполучливи. Аз държа не за романа, а за идеята си“ (писмо от 26 февруари (10 март) 1869 — пак там, стр. 170).