Фьодор Достоевски - Идиот

Както и в други свои романи, Достоевски се проявява в „Идиот“ като дълбок, правдив и честен критик на руския обществен живот от негово време. С люта омраза е обрисуван в романа „покровителят“ на Настасия Филиповна — Афанасий Иванович Тоцки, чиято „поевропейчена“ външност не може да скрие отвратителните черти на помешчика-крепостник. Но романът съдържа критическа характеристика не само на дворянството и висшата аристокрация. Достоевски показва в „Идиот“ засилването на властта на парите, онези исторически процеси, които са били свързани с развитието на капитализма в Русия. В този смисъл много сцени и образи в романа добиват символично значение. Такава е сцената, в която Настасия Филиповна хвърля в камината донесените от Рогожин сто хиляди; образът на Ганя Иволгин с неговия скрит стремеж към паричното могъщество, в името на което той е способен да извърши всяка морална низост; вложената в устата на Лебедев характеристика на съвременността като царство на „мярата“, описанието на мрачната празна къща на Рогожин.

Давайки в романа критическо изображение на руската следреформена действителност, Достоевски показва, че в гърдите на стотици и хиляди „унижени и оскърбени“ тлее протестът против несправедливите условия на живот, но се проявява по различен начин. С това е свързана психологическата драма на Настасия Филиповна. Надарена с необикновена красота и ум, Настасия Филиповна съзнава своята вътрешна чистота, своето превъзходство над повечето обкръжаващи я хора от дворянско-буржоазна среда. Тя се стреми страстно към нравствено възраждане, мечтае да почне нов живот. Но вярата на Настасия Филиповна в себе си е подкопана от униженията, които е преживяла. Дълбоко в душата си тя не може да се освободи от мнението, което има за себе си: пропаднало, завинаги осакатено същество. Тази борба, която се води в съзнанието на Настасия Филиповна, е и причина за трескавото й мятане между Мишкин, за нея символ на нравствена чистота, и Рогожин, събирането с когото й се вижда краен израз на морално унижение.

Протест против социалното неравенство и унижаване на човешката личност звучи също и в изповедта на Иполит, у когото този протест взема формата на индивидуалистическо бунтарство. Израсъл сред сиромашия и разврат и осъден на ранна смърт, Иполит се стреми страстно към живота, към щастието и ведно с това изпитва мъчителна завист към околните. Скръбта и отчаянието образуват в него сложна смесица от противоречиви чувства, в която благородните стремежи и любовта към хората се сплитат със злобата, рожба на съзнанието за самотата и безсилието му.

На дворянско-аристократическия свят с безукорното му „лустро“, което крие под себе си вътрешно безсърдечие и пустота, на тържеството на умствената и нравствена „посредственост“, плод на властта на парите, Достоевски противопоставя образа на Мишкин. Князът е израсъл сред деца, в общение с природата, далеч от оная дворянско-буржоазна среда, към която принадлежи по своето рождение; това е и запазило Мишкин от лъжата и фалша. Той е изпълнен с доброта, отзивчивост, съчувствие към хората, независимо от тяхното богатство и съсловно положение. Лакеят на Епанчини и семейството на генерала, Аглая и Настасия Филиповна, Рогожин и Ганя Иволгин, обиденият от живота Бурдовски и „сгрешилата“ селска девойка Мари са близки на Мишкин, който вижда в тях също такива хора, какъвто е самият той, и е готов да съчувствува на нещастието им.

Останал още в детинство забравено, самотно и болно дете, князът от личния си опит познава горчивината на страданията, породени от угнетеността и унижението. Това го е направило чувствителен към всички обидени и нещастни. В устата на княза писателят е вложил протест против безчовечното отношение на обществото към престъпника, към падналата жена, към болния, към детето.

В романа ясно са отразени и слабите страни на мирогледа на Достоевски: присъщата му идеализация на смирението и страданието, отричането на революционните начини и средства на борба. В цитираното по-горе писмо до С. А. Иванова от 1 (13) януари 1868 година Достоевски пише, че за висш идеал на прекрасна човешка личност той смята Христос. „Княз Христос“ Достоевски нарича в черновките към романа и своя главен герой: на социалното унижение, на безправието, на света на користта и тъмните разрушителни страсти князът противопоставя в романа не възмущение, не зов за действие, а смирение и покорност. А. С. Долинин смята, че редица моменти от биографията на Мишкин, за които той разказва в шеста глава от първата част (близостта му към децата, епизодът с Мари), са подсказани на писателя от епизода в евангелието, което отговаря на характеристиката на Мишкин като „княз Христос“ (виж предисловие А. С. Долинина к „Письмам“ Достоевского т. I, М.—Л., 1928, стр. 14).