Фьодор Достоевски - Идиот

В написаното на другия ден писмо до С, А. Иванова Достоевски повторил своята мисъл почти със същите думи, като подчертал огромната мъчнотия на поставената задача. „Главната мисъл на романа — пише в това писмо Достоевски — е да изобразя положително прекрасния човек. Няма нищо по-мъчно на света, особено сега. Всички писатели, не само наши, но дори европейски, щом са се захващали да изобразят положително прекрасния човек — винаги са се отказвали. Защото тази задача е безкрайна. Прекрасното е идеал, а идеалът — нито нашият, нито този на цивилизована Европа — далеч още не се е изградил“ (пак там, стр. 71).

Задачата да нарисува образа на „положително прекрасния човек“ е занимавала много по-силно Достоевски, защото представителите на революционно-демократичното направление в литературата от 60-те години, от които писателят се е отличавал по разбиранията си относно пътищата и средствата за преобразуване на обществения живот, в редица произведения (като се почне с „Какво да се прави“ от Чернишевски) са рисували положителни образи на новите хора, възпитани в революционната борба. Разработвайки образа на Мишкин, Достоевски по свой начин се отзовал на задачата, която руската следреформена действителност поставила пред литературата: създаване на образ на положителен герой — задача, в разрешаването на която наред с революционните демократи са участвували всички видни руски писатели от втората половина на XIX век, по-специално Л. Н. Толстой и Н. С. Лесков.

В своето търсене на образа на „положително прекрасния човек“ Достоевски се обръща към опита не само на руската, но и на световната художествена литература. „… От прекрасните лица в християнската литература и пише той на С. А. Иванова — най-завършен е Дон Кихот. Но той е прекрасен единствено защото е в същото време и смешен. Пикуик на Дикенс (много по-слаба мисъл от Дон Кихот, но все пак огромна) е също смешен и с това само те грабва. Изниква състрадание към осмения и не знаещ цената си прекрасен човек — и, ще рече, изниква симпатия и у читателя. Тъкмо това пораждане на състрадание е и тайната на хумора. Жан Валжан е също силен опит, но той събужда симпатия поради ужасното си нещастие и несправедливостта на обществото към него. У мене няма нищо подобно, решително нищо и затова се боя много, че ще се получи истински неуспех“ (пак там, стр. 71).

Въпреки значителната разлика между съдържанието на първоначалните чернови бележки към „Идиот“ и окончателната редакция, Достоевски е използувал в последната някои образи и положения, набелязани още в първоначалните планове. Семейството на „хубавеца“ е зародиш по-късно на семейство Иволгини — образите на изпадналия баща на семейството, на самия „хубавец“, на неговата „буржоазна“ сестра и на нейния годеник-лихвар са се развили под перото на Достоевски в характерите на генерала, на Ганя и Варя Иволгини, на Птицин. Образът на годеницата на „хубавеца“, Геро, в много отношения е първообраз на гордата и властолюбива Аглая Епанчина, Най-сложна е била работата на писателя над характера на Настасия Филиповна. В черновите бележки към първата редакция на нея отговарят няколко женски образа (на Миньона, Олга Умецка, Устиния, Настя), всеки от които има в себе си едни или други черти от нейния характер. Най-близки до Настасия Филиповна са образите на Устиния), тя е характеризирана като „развратна и страстна“ натура, издържана от Троцки, първообраз на бъдещия Тоцки (и на красавицата Настя), „нейният характер е буен, неподатлив, бесен, луд“, главните му черти — „великодушие, озлобление, гордост и завист“). Положението на „идиота“ между Геро (замисляна по едно време като негова жена) и обичащата го Олга Умецка отговаря до известна степен на отношенията на княза с Аглая и Настасия Филиповна в окончателния текст на романа.

Така от четирите лица, които сам Достоевски е смятал за главни герои на романа (Мишкин, Настасия Филиповна, Аглая, Рогожин, три, макар и в различна степен, са били разработени в първата редакция. Изключение прави образът на Рогожин, който липсва в първоначалните чернови планове. Както много уверено смята В. С. Дороватовская-Любимова, този образ е бил замислен от Достоевски под влияние на съдебния процес срещу московския търговец Мазурин, убил бижутера Калмиков. Първите сведения за това убийство са проникнали в печата още през март 1867 година, но съобщения за процеса срещу Мазурин, които разкриват неговия лик и цялата картина на престъплението, се обнародвали във вестниците в края на ноември 1867 година, тоест тъкмо по времето, когато Достоевски захвърля първоначалните планове на романа и трескаво обмисля новия сюжет („Голос“, 1867, №№ 330 и 331 от 29—30 ноември; виж В. С. Дороватовская-Любимова, „Идиот“ Достоевского и уголовная хроника его времени, „Печать и революция“, 1928, № 3, стр. 31—53).