Фьодор Достоевски - Идиот

Делото Мазурин е дало на Достоевски ред подробности за обрисуване на образа на търговеца-убиец и обстоятелствата, при които е извършено престъплението му. Но характерът на Мазурин, който убил Калмиков, за да го ограби поради разклатеното си материално положение, не приличал на създадения от Достоевски дълбок и сложен характер. Описанието на „болната страст“ и на мъчителната борба на Рогожин със самия себе си не е подсказано от съдебната хроника, а е създадено от творческото въображение на писателя.

След като завършил първите седем глави от „Идиот“ (които, както отначало е смятал Достоевски, е трябвало да съставят първата част) и след като ги е пратил в „Русский вестник“, за Достоевски остават още неясни цял ред подробности от продължението на романа, някои негови образи и донякъде и образът на главния герой. „Общо взето, планът е съставен — пише той на А. Н. Майков. — Мяркат се по-нататък подробностите, които ме съблазняват много и поддържат у мене огъня. Но цялото? Но героят? Защото цялото у мене — това е образът на героя . Такава ми е композицията. Длъжен съм да определя образа. Ще се развие ли той под перото ми? И представете си какви ужаси изникнаха от само себе си: излезе, че освен героя има и героиня (Настасия Филиповна. — Г. Ф. ), ще рече, два героя! А освен тези герои има още два характера — съвсем главни, тоест почти герои (Аглая и Рогожин. — Г. Ф. ). (Странични характери, които съм длъжен да обясня, има безброй много, а и романът е в 8 части.) От четиримата герои двама са съвсем изяснени в душата ми , единият още никак не е изяснен, а четвъртият, тоест главният, тоест първият герой, е извънредно блед. Може би в сърцето ми не е блед, но — ужасно мъчен. Във всеки случай трябва ми двойно повече време (minimum), за да го напиша“ („Письма“, т. II, стр. 61).

Първите глави на романа не са задоволявали напълно Достоевски. „Според мене първата част е слаба — пише той. — Но струва ми се, че още има спасение: още нищо не е компрометирано и може да се развие в другите части задоволително (ех, да бъде така!). Първата част е всъщност само увод. Нужно е само тя да събуди поне известно любопитство към по-нататъшното развитие… Във втората част всичко трябва да бъде окончателно поставено (но съвсем още да не бъде разяснено)… Втората част ще реши всичко: тя е най-трудната“ (пак там, стр. 61—62).

В края на февруари 1868 година Достоевски завършил следващите девет глави от романа, които се появили във февруарската книжка на „Русский вестник“ (при промяната на първоначалните намерения на автора те са съставяли не втората част, а края на първата).

След завършване на първата част в работата над „Идиот“ настъпило прекъсване, предизвикано от болестта на писателя и на неговата жена, от мъчнотии на живота им в чужбина, а също така от онези вътрешни затруднения, които Достоевски е изпитвал в процеса на творческата работа. „Този роман ме измъчва страшно много, както никой предишен: на него възлагам големи надежди“ — признавал Достоевски в писмо до В. М. Иванова от Женева от 24 февруари (7 март) 1868 година („Письма“, т. II, стр. 89).

За това, колко мъчително е вървяла работата над романа и колко бавно е напредвала, свидетелствуват не само многобройните писма, които съдържат оплаквания за трудността на работата, но и записната тетрадка на Достоевски за времето от март до ноември 1868 година, изпълнена със скици и чернови бележки към трите последни части на „Идиот“ („Из архива Ф. М. Достоевского. Идиот. Неизданные материали“, М.—Л., 1931, стр. 96—168). Както се вижда от тази тетрадка, Достоевски дълго време се е колебаел между различните варианти на продължението и едва постепенно планът на „Идиот“ узрял напълно в главата на писателя. Между сюжетните мотиви, които са занимавали въображението на Достоевски, но са били отхвърлени, са: женитбата на княза с Настасия Филиповна, любовта на Рогожин с Аглая, бягството на Аглая от къщата на родителите й при Ганя Иволгин, бракът на княза с Аглая, смъртта на Настасия Филиповна в един публичен дом и така нататък. Голямо място в плановете на последните части на „Идиот“ дълго време е заемал един „детски клуб“, образуван около княза и намиращ се под негово влияние: по замисъла на автора децата трябвало да вземат „извънредно голямо участие“ в отношенията между княза, Настасия Филиповна и Аглая; в края на романа, след смъртта на Настасия Филиповна, князът е трябвало да се отдаде „напълно“ на клуба и на възпитанието на децата.