Фьодор Достоевски - Идиот

Някои бележки, направени в този стадий на работата над „Идиот“, отразяват постепенното оформяване и конкретизиране на идейния замисъл на романа: както се вижда от тях, Достоевски си е поставил задачата широко да обрисува в романа руския следреформен обществен живот, характерните за него социални типове, социалните и морални конфликти. Стълкновението на княза, израсъл далеч от Русия, с различните слоеве на руското общество от 60-те години, е трябвало по замисъла на писателя да спомогне пред героя на романа, а заедно с това и пред читателя, постепенно да изникнат и да се разкрият в цялата им широта „болните въпроси“ на руската следреформена действителност. За това говори една характерна бележка, която се отнася към началото на втората част: „Князът се връща, смутен от безброй многото нови впечатления за Русия, от грижи, идеи, състояние и какво да се прави“ (пак там, стр. 136). В последните думи можем да видим намек за заглавието на романа на Чернишевски: Достоевски като че ли се съгласява с Чернишевски, че въпросът: „Какво да се прави?“ е главният въпрос за руския живот от онова време и иска да даде в романа свой отговор на този въпрос.

Редица бележки на Достоевски скицират отделните важни сюжетни и идейни мотиви на романа: „Главната задача е характерът на Идиот. Да се развие. Ето основната мисъл на романа. Как е отразена Русия… Той възражда Н. Ф. и действува с влиянието си върху Рогожин. Довежда Аглая до човечност“ (пак там, стр. 131, 132). „Ако Дон Кихот и Пикуик като добродетелни лица са симпатични на читателя и са сполучливи, то е, защото са смешни. Героят на романа, князът, ако не е смешен, има друга симпатична черта — той е невинен .“ „Всички въпроси и личните на княза (в които децата вземат голямо участие), и общите се решават в него и в това има нещо много трогателно и наивно, защото в своите най-крайни, трагични и лични моменти князът се занимава с разрешаването и на общите въпроси. N. В. Да се приготвят много случаи и повести “ (пак там, стр. 120).

Достоевски формулира главния стремеж на княза с думите „да се възроди и възкреси човекът“ (пак там, стр. 144). Тази идея се конкретизира в редица други бележки: „Князът само се докосна до техния (на другите герои. — Г. Ф.) живот… Но дето и да се е докоснал — навред е оставил незаличима следа. И оттук в романа безкрайно многото истории (на misérabl-ите) тоест на отхвърлените от съдбата — Г. Ф. (от всички съсловия) наред с развитието на главния сюжет“ (пак там, стр. 122, 123).

При разработването на отделните черти от образа на Мишкин и на свързаните с него епизоди на романа писателят е използувал черти от своята лична биография. Както и някои други свои герои, писателят е надарил Мишкин с оная тежка нервна болест, епилепсията, от която е страдал самият той; състоянието на Мишкин пред епилептичния припадък отговаря на онова, което, според разказите на Достоевски, той е изпитвал при наближаване на болестта (виж „Воспоминания о Ф. М. Достоевском“ Н. Н. Страхова — „Биография, письма и заметки из записной книжки Ф. М. Достоевского“, СПБ, 1883, стр. 213—214). Както посочва А. Г. Достоевская, автобиографичен характер има любовта на княза към децата; неговото отношение към кредиторите на покойния търговец, който се е явил при него след получаване на наследството (това отношение напомня за отношението на Достоевски към кредиторите на покойния му брат), възхищението от „чудесните писмени принадлежности“. Спомените на Мишкин за това, как в Швейцария е срещал тайфа тичащи от училището деца, датират от времето на дрезденските впечатления на писателя, а разказът за пияния войник, с който князът си разменя кръста, е подсказан от аналогичен случай из петербургския живот на Достоевски, станал през 1865 година, когато е работил над „Престъпление и наказание“ (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.—П., 1923, стр. 58—60).

Още в писмото си до А. Н. Майков от 20 март (2 април) 1868 година Достоевски казва, че „много нещица“ в края на първата част „са взети от натура, а някои характери — просто са портрети, например генерал Иволгин, Коля“ („Письма“, т. II, стр. 102—103). Същото важи, както може да се предполага, и за редица лица от следващите части, които са имали свои жизнени прототипове, останали обаче за нас неизвестни. Изключение прави майката на Рогожин: според А. Г. Достоевская неин прототип е била лелята на Ф. М. Достоевски — Александра Фьодоровна Куманина (1796—1869), жена на богат московски търговец, която в края на живота си се вдетинила (Л. П. Гроссман, Семинарии по Достоевскому, М.—П. 1923, стр. 60).