Фьодор Достоевски - Идиот

„Главното социално убеждение на княза е, че икономическото учение за безполезността на единичното добро е глупост. И че всичко това, напротив, е основано на личното“ — пише Достоевски в черновките към романа („Из архива Ф. М. Достоевского. Идиот. Неизданные материали“, М.—Л., 1931, стр. 108). Революционните демократи са твърдели, че обществото може да се спаси не чрез „единичното добро“, не чрез филантропията, а само чрез революционната борба на народните маси. А Достоевски зове към морално превъзпитание на личността в духа на религиозните, християнски идеали. Той е отхвърлял революционните пътища и средства на борба.

Два епизода от романа (както обясняват В. С. Дороватовская-Любимова и С. С. Боршчевски) са наситени с непосредствена идейна полемика с напредничавата обществена мисъл от 60-те години и съдържат намеци за конкретни факти от идейния живот на онова време. Единият от тези епизоди, който сам Достоевски в писмото си до А. Н. Майков от 22 юни (4 юли) 1868 година нарича „епизод на съвременни позитивисти от най-крайната младеж“ („Письма“, т. II, М.—Л., 1930, стр. 126) — това е посещението на „мнимия син на Павлишчев“ Бурдовски и неговата група от приятели у Мишкин (ч. II, гл. VII—X). Като ни представя в лицето на Бурдовски и другарите му в карикатурно осветление представителите на демократичната младеж, Достоевски насища целия този епизод с полемически нападки против идеите на революционно-демократичната журналистика от 60-те години, против материализма и атеизма, защитниците на „женския въпрос“, теорията за „разумния егоизъм“ и така нататък. В текста на посочените глави има полемически нападки против „Какво да се прави?“ на Чернишевски, „Искри“ на М. Е. Салтиков-Шчедрин (виж за това по-долу бележките към стр. 281, 286, 308). Сравнявайки Бурдовски и приятелите му с Горски и Данилов, герои от криминалната хроника от 60-те години, Достоевски се стреми да докаже, че материалистическите теории, които са били разпространени сред демократическата част на руското общество, уж биха могли лесно да бъдат използувани за оправдаване на престъплението и водели уж към „разколебаване на мисълта“ сред младежта (тази лъжлива идея Достоевски промъква още в „Престъпление и наказание“).

Друг епизод, наситен с непосредни отгласи от идейната борба на епохата, е сцената, когато Лебедев тълкува апокалипсиса на рождения ден на княза (ч. III, гл. IV). Обявявайки се против научното и „практическо“ настроение на човечеството от XIX век — на което настроение са символ „железопътните линии“ и „каруците, които возят хляб на човечеството“ — Лебедев изказва мнението си по повод спора между А. И. Херцен и В. С. Печьорин, отразен в тяхната преписка от 1853 година [тази преписка за пръв път е обнародвана от А. И. Херцен в „Полярна звезда“ през 1861 година [кн. 6, Лондон, 1861, стр. 259—272; че тази книжка на „Полярна звезда“ е била четена от Достоевски в Дрезден през април 1867 година, се вижда от Дневника на А. Г. Достоевская, 1867 година, М., 1923, стр. 29] и е била вмъкната в главата „Pater V. Petherine“ на „Былое и думи“]. В своите писма до Херцен В. С. Печьорин, като признава, че буржоазното общество влече със себе си „тирания на материалната цивилизация“ и упадък на духовния живот, прави оттук погрешния извод, че спасение за човечеството.

Не е науката, а религията. В противовес на Печьорин, който в своята критика жа буржоазната цивилизация стои на романтичното становище, Херцен справедливо доказва, че науката, техниката, промишлеността, създавани от буржоазното общество, са най-големите прогресивни лостове за общественото развитие, които ще помогнат на човечеството да се освободи от властта на помешчиците и буржоазията. Херцен доказва, че истинските причини за потискане на трудещите се не са науката, техниката и промишлеността, които носят спасение на страдащото човечество, а общественото неравенство и буржоазната собственост.

Като се солидаризира със „самотния мислител“ Печьорин, Лебедев се изказва в романа против Херценовата апология на научното знание. Също като Печьорин Достоевски защищава чрез устата на Лебедев религията като необходима основа на обществения живот (виж В. С. Дороватовская-Любимова, Достоевский и шестидесятники, в сборнике „Достоевский“ труды ГАХН, М., 1928, стр. 27—33; С. С. Борчевский, Щедрин и Достоевский, История на идейной борби, М., 1956, стр. 164—173 и 216—220).

Изобщо „Идиот“ е от тези романи на Достоевски, които са особено богати с непосредни отгласи от събитията на обществения живот. В разговори между героите тук се обсъждат редица теми, добили остра злободневност през втората половина на 60-те години (новите съдебни наредби, появили се като последица от съдебната реформа през 1864 г. — създаване на съд със съдебни заседатели, адвокатура, публичност на делата и така нататък; нарастването броя на престъпленията и усложняването на техния характер; усиленият растеж на акционерните дружества и на банките, на лихварството; смъртното наказание и така нататък). По-често отколкото в предишните си романи авторът се намесва непосредно в действието на „Идиот“ със своите коментарии: така трета и четвърта част на романа започват със специални встъпителни глави, написани под формата на авторски отстъпления. Тук се излагат възгледите на Достоевски за съвременния обществен живот, неговите идеи за задачите на романиста, за типичността на характерите, изобразявани в романа, и така нататък.