Фьодор Достоевски - Идиот

Откъсването на висшите класи и на образованата част от обществото от народа, според писателя, се е отразило гибелно на целия техен умствен живот, като е породило характерните за него черти на призрачност и „фантастичност“ и е сложило върху неговите прояви болезнен, нездрав отпечатък. Оттук и необходимостта за писателя да рисува сложни, противоречиви, навремени „фантастични“ характери, към които Достоевски причислявал не само такива лица от своя роман, като Настасия Филиповна, Рогожин или Лебедев, но и самия Мишкин.

Въпреки „недостатъците“, съзнавани от писателя, той е ценял високо замисъла на „Идиот“. За това свидетелствува много по-късно едно писмо до А. Г. Ковнер от 14 февруари 1877 година. „Вие правите преценка на моите романи… — пише в него Достоевски. — Хареса ми, че отделяте като най-добър от всички „Идиот“. Представете си, тази преценка съм чувал вече около петдесет пъти, ако не и повече. А книгата всяка година се купува и дори от година на година все повече. Споменах сега за „Идиот“, защото всички, които са ми говорили за него като за най-добро мое произведение, имат нещо особено в устройството на своя ум, което винаги ме е учудвало и ми се е харесвало“ („Письма“, т. III, М.— Л., 1934, стр. 225—256; ср. също „Воспоминания А. Г. Достоевской“, М.—Л., 1925, стр. 125).

Първите отзиви за „Идиот“, станали известни на Достоевски, са отзивите на приятелите му Н. Н. Страхов и А. Н. Майков. И двамата са побързали да дадат отзивите си в писма до Достоевски в отговор на въпросите му за впечатлението им от романа. Н. Н. Страхов е оценил високо началото на романа, в което не е намерил „никакъв недостатък“. („Шестидесятые годы“. Материали по истории литературы и по общественному движению, изд. АН СССР, М.— Л., 1940, стр. 258—159, 262.) В края на февруари 1868 година Майков пише на Достоевски, че романът има „успех“, събужда „интерес“ и „внимание“ в кръга на общите им петербургски приятели. Но скоро след това, в писмо от 14 март, Майков прави на Достоевски ред критически бележки, като го кори за „фантастичното“ осветляване на много събития в романа. „Прочетох втората половина от първата част на „Идиот“ във февруарската книжка — пише Майков. — Ето какво ми е впечатлението: ужасно много сила, гениални проблясъци (например, когато удрят на Идиота плесница и това, което той казва, и разни други), но в цялото действие има повече възможности и вероятности, отколкото истини . Ако искате, най-реално лице е Идиот (ще ви се види странно, нали?), а другите като че ли живеят във фантастичен свят, върху всичките има някакъв изключителен, макар и силен, но фантастичен блясък. Четеш го като упоен и в същото време не ти се вярва. „Престъпл[ение] и наказ[ание]“, напротив, като че ли уяснява живота, след като го прочетеш, сякаш по-ясно виждаш живота… Но пък колко сила, колко прекрасни места! Колко добър е Идиот! А и всички лица са ярки, пъстри — само че осветени от електрическа светлина, при която най-обикновеното познато лице, обикновените багри получават свръхестествен блясък и ти се иска като че ли наново да ги разгледаш… В романа има осветление като в „Последния ден на Помпей“; и хубаво, и интересно, донемайкъде интересно, увлекателно) — и чуждо!“ (Ф. М. Достоевский, „Письма, т. II, стр. 413 и 419.)

В следващите си писма До Достоевски Майков също така отбелязва „майсторството на великия художник“, проявено от писателя, и изразява увереност, че „прозираната“ от нето идея на романа е „великолепна“. Но в същото време Майков повтаря в тях още по-определено укора си за „фантастичните лица“, изричайки този укор от името на читателите на романа (пак там, стр. 426; „Достоевский, Статьи и материали“, Л., 1925, стр. 351).

За успеха, който е имала първата част на „Идиот“ сред читателската публика, свидетелствува едно писмо до Достоевски на един негов приятел от младини, доктор С. Д. Яновски от Москва от 12 април 1868 година. „… всички, всички до един са във възторг! В клуба, в малките салони, във влаковете (нали съм постоянно на път и ето тези дни току-що се върнах от Тамбов), навред и от всички чуваш само едно и също: четохте ли последния роман на Достоевски? Прелест, просто не можеш да се откъснеш до последната страница“ (пак там, стр. 375).

Отзивите на критиката за „Идиот“ не са многобройни.

Почти всички вестници (както и хората, които са били в преписка с Достоевски) са се изказали положително за първата част на романа. Рецензентът на либералния вестник „Голос“ пише, че съдейки по началните глави, романът „обещава да бъде по-интересен от „Престъпление и наказание“, макар че „страда от същите недостатъци — известна разтегнатост и чести повторения на някакво едно и също душевно движение“. Рецензентът признава, че княз Мишкин е „типично лице“, което в такъв широк размер се среща може би за пръв път в нашата литература“, макар че в живота „съвсем не е нещо ново“. Ала както се вижда от характеристиката, която рецензентът дава на Мишкин, замисълът на Достоевски не е бил разбран от него. В Мишкин той вижда човек, надарен с „възвишени достойнства на ума и сърцето“, но при това лишен от „житейски такт“, от способност „да се пригажда към хората и условията“, който поради това пакости на себе си и на другите („Голос“, 1868, № 47 от 16 февруари).