Фьодор Достоевски - Идиот

Известни затруднения, както се вижда от дадените по-горе отзиви, критиката е изпитвала и при анализиране стила на „Идиот“: съчетанието в романа на реалното с фантастичното, отбелязано от почти всички съвременници, е предизвикало възражения на значителна част от критиката.

Мълчанието на критиката и противоречивите читателски отзиви, в които изразите на интерес и възхищение са се сблъсквали с възражения и укори за невероятност (за което е писал Майков на Достоевски), са огорчавали много писателя. Те са го накарали в писмата си от 1869 г. да говори много пъти за „неуспеха“ на „Идиот“. Достоевски се надявал, че Страхов ще излезе с критическа преценка на романа, но въпреки обещанията си Страхов се е отказал от написването на критическа статия. „С неуспеха“ на романа се обяснява и това, че Достоевски е бил принуден да отложи издаването му в отделна книга до 1874 г.

Недоволството си от оценката на „Идиот“, дадена от съвременната критика, Достоевски е изразил в записната си тетрадка от 1876 г. „Мене винаги ме е поддържала не критиката, а публиката — пише той тук. — Кой от критиците знае края на „Идиот“ — толкова силна и неповторена в литературата сцена. А пък публиката я знае.. “ (Централен държ. архив за литература и изкуство, ф. 212, оп. 1, ед. хран, 16; записна тетрадка № 12.)

За пръв път „Идиот“ е бил оценен както трябва в печата от М. Е. Салтиков-Шчедрин. В анонимна рецензия за романа на Омулевски „Светлов, неговите възгледи, характер и дейност“ („Крачка по крачка“), поместена в „Отечественные записки“ (1871, №4, стр. 300—308), Шчедрин със забележителна дълбочина разкрил идеята на „Идиот“, като в същото време характеризирал силните и слаби страни на таланта на Достоевски, проявени от писателя в този роман, „По дълбочина на замисъла, по широта на задачите от нравствения мир, които разработва — пише Шчедрин, — този писател заема у нас съвсем особено място. Той не само признава законността на интересите, които вълнуват съвременното общество, но дори отива по-далеч, навлиза в областта на предвижданията и предчувствията, които съставят целта не на непосредните, а на най-далечните търсения на човечеството.“ В доказателство на това Шчедрин се позовава на романа „Идиот“, в който Достоевски е направил „опит да изобрази тип на човек, стигнал до пълно нравствено и духовно равновесие“.

Шчедрин пише, че пред задачата, която си е поставил за разрешение Достоевски, до известна степен „бледнеят всевъзможните въпроси за женския труд, за разпределението на благата, за свободата на мисълта“… „Това — пише сатирикът — е, така да се каже, крайната цел, поради която дори най-радикалните решения на всички останали въпроси, които интересуват обществото, изглеждат само междинни станции.“ Ала в същото време Шчедрин с горчивина посочва крещящото противоречие, намерило място в „Идиот“, както и в други произведения на писателя. „И какво става? Въпреки лъчезарността на подобна задача, която обхваща в себе си всички преходни форми на прогреса, г. Достоевски — пише Шчедрин, — без ни най-малко да се стеснява, веднага сам подкопава делото си, като показва в позорен вид хората, чиито усилия са всецяло насочени натам, накъдето, изглежда, е насочена и най-заветната мисъл на автора. Празните подигравки над така наречения нихилизъм и презрението към вълненията, причините за които винаги остават неизяснени — всичко това изпъстря произведенията на г. Достоевски с петна, които съвсем не са свойствени за него, и наред с картините, които говорят за висока художествена прозорливост, създава сцени, които доказват някакво вече твърде непосредствено и повърхностно разбиране на живота и неговите явления“ (Н. Шчедрин) М. Е. Салтыков (Полн. собр. Соч., т. VIII, М., 1937, стр. 438).

Шчедрин изказва по този начин мисълта за много тясната връзка между въпросите, които са вълнували напредничавата част от руското общество, и художествените търсения на Достоевски.

Тъкмо напредничавата руска революционна и социалистическа мисъл горещо се е стремила да намери пътищата към такъв обществен строй, който трябва да създаде условия за свободно и хармонично развитие на човешката личност. Нападайки гневно и несправедливо революционерите от 60-те години, Достоевски (както правилно посочва Шчедрин) се е отказал да признае за реален оня единствен път, който само е могъл да доведе до действително осъществяване мечтата за хармоничното развитие на личността и на обществото.