Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Точно за него става дума, Планше, за тоя по-голям син, който някога се наричаше принц Уелски, а сега се нарича Чарлз II, крал на Англия.

— Крал без кралство, господине — отговори Планше поучително.

— Да, Планше, и можеш да прибавиш нещастен монарх, по-нещастен от един човек от народа, който живее в най-окаяния квартал в Париж.

Планше изрази с движение това състрадание, каквото обикновено чувствува човек към непознати хора, с които не мисли, че може някога да се срещне. Впрочем в тоя политико-сантиментален въпрос той не можеше да открие по никой начин търговската идея на господин д’Артанян, а главното му любопитство беше насочено към тая идея. Д’Артанян, който имаше навик да разбира добре нещата и хората, разбра Планше.

— Ей сега ще узнаеш всичко — каза той. — Тоя принц Уелски, крал без кралство, както много добре, се изрази, Планше, ме заинтересува, мене, д’Артанян. Аз видях как той просеше помощ от Мазарини, който е педант, и подкрепа от краля Луи, който е дете, и ми се стори, на мене, човек опитен в тия работи, че в умните очи на падналия крал, в лъхащото от него благородство, благородство, което изплава над всичките нещастия, имаше заложби на сърцат човек и на крал.

Планше кимна мълчаливо в знак на съгласие: всичко това още не му изясняваше идеята на д’Артанян. Мускетарят продължи:

— Та ето какъв извод направих. Слушай добре, Планше, защото се приближаваме до заключението.

— Слушам.

— Кралете не растат така гъсто на земята, че народите да ги намират, когато имат нужда от тях. Следователно тоя крал без кралство е, според мене, запазено зърно, което трябва да поникне след време, ако една сръчна, сдържана и силна ръка го посее чисто и просто, като избере почвата, небето и времето.

Планше кимаше все още с глава, което доказваше, че все още не разбира.

— „Злочесто зрънце на крал!“ — си казах и действително се разчувствувах, Планше, а това ме накара да мисля, че предприемам глупост. Ето защо поисках да се посъветвам с тебе, приятелю мой.

Планше почервеня от удоволствие и гордост.

— „Злочесто зрънце на крал! — продължи д’Артанян. — Аз ще те взема и ще те посея на добра почва“.

— Ах, боже мой! — прошепна Планше и погледна втренчено бившия си господар, сякаш се съмняваше дали е с всичкия си ум.

— Е, какво ти е?

— Нищо, господине.

— Ти каза: „Ах, боже мой!“

— Тъй ли?

— Уверен съм в това. Разбираш ли вече?

— Признавам си, господин д’Артанян, страхувам се…

— От какво, че разбираш ли?

— Да.

— А, ти разбираш, че искам да кача отново на трона краля Чарлз II, който няма вече трон? Така ли?

Планше подскочи високо на стола си.

— Аха! — каза той, силно уплашен. — Значи това наричате вие реставрация!

— Да, Планше, нали така се нарича това?

— Несъмнено, несъмнено. Но размислихте ли добре?

— За какво?

— За това, какво има там?

— Къде?

— В Англия.

— А какво има? Я да видим, Планше!

— Най-напред моля да ме извините, господине, че се меся в тия неща, които не ме засягат; но тъй като вие ми предлагате търговска сделка… защото вие ми предлагате търговска сделка, нали?

— Великолепна, Планше.

— Но тъй като вие ми предлагате търговска сделка, аз имам право да я обсъдя.

— Обсъждай, Планше; от обсъждането излиза истината.

— Е добре, щом господарят позволява, ще му кажа, че най-напред там има парламент. А после?

— После армия.

— Хубаво. Виждаш ли друго нещо?

— После народ.

— Това ли е всичко?

— Народ, който се съгласи с падането и смъртта на покойния крал, баща на сегашния, и който не ще поиска да си противоречи.

— Планше, приятелю мой — отговори д’Артанян, — ти разсъждаваш като гъска. Народът… народът е уморен от тия господа, които се наричат с варварски имена и пеят псалми. Песента си е песен, мили ми Планше; аз забелязах, че народите предпочитат да пеят закачливи куплети, а не църковни песни. Спомни си фрондата: как пееха в ония времена! О, добро време беше то.

— Не много, не много добро; за малко щяха да ме обесят.

— Да, но все пак не те обесиха, нали?

— Не.

— И ти започна да трупаш пари сред тия песни, нали?

— Наистина.

— Значи не можеш да се оплачеш?

— Не мога! Но да се върнем на армията и парламентите.

— Аз казах, че вземам двадесет хиляди ливри от господин Планше и че съм влагал също такава сума; с тия четиридесет хиляди ливри ще събера войска.

Планше плесна с ръце; той виждаше, че д’Артанян говори сериозно, и искрено помисли, че господарят му е полудял.