Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Бога ми, с добро банкерство се занимаваш! — каза д’Артанян.

— Над тринадесет процента викам на дуел — възрази Планше. — Такъв ми е характерът.

— Вземай само дванадесет, а останалото наричай премия и комисиона.

— Имате право, господине. Но вашата работа?

— Ах, Планше, тя е много дълга и много мъчна за разказване.

— Все пак разкажете.

Д’Артанян се почеса по мустаците като човек, който се намира в затруднение и не се доверява на събеседника си.

— Вложение на капитал ли е? — попита Планше.

— Да, разбира се.

— Доходно?

— Много доходно: четиристотин на сто, Планше.

Планше удари с юмрук по масата така, че бутилките подскочиха, сякаш се уплашиха.

— За бога, възможно ли е това?

— Мисля, че може да се получи и повече — хладнокръвно рече д’Артанян, — но предпочитам да кажа по-малко.

— Ай, дявол да го вземе! — каза Планше и приближи стола си. — Но това е великолепно, господине!… Може ли да се вложат много пари?

— Всеки ще даде по двадесет хиляди ливри, Планше.

— Това е целият ви капитал, господине. За колко време?

— За един месец.

— И ние ще получим?

— По петдесет хиляди ливри всеки; пресметни сам.

— Това е чудовищно!… Много ли трябва да се воюва за тия проценти?

— Да, наистина, доста трябва да се воюва — каза д’Артанян с предишното спокойствие. — Но тоя път, Планше, ние сме двама и аз вземам всички удари върху себе си.

— Господине, няма да се съглася…

— Планше, ти не можеш да участвуваш в тая работа, би трябвало да напуснеш бакалницата си…

— Значи работата не е в Париж?

— Не.

— А, в чужбина?

— В Англия.

— Страна на спекулации, наистина — рече Планше. — Страна, която познавам много добре… Но позволете да полюбопитствувам: от какъв род е работата, господине?

— Една реставрация.

— На паметници ли?

— Да, на паметници, ще реставрираме Уайтхол.

— Това е важно… И за един месец вие мислите?…

— Наемам се с всичко.

— Това е ваша работа, господине, и щом вие се намесвате…

— Да, това е моя работа… Напълно съм в течение… Но на драго сърце ще се посъветвам с тебе.

— Правите ми голяма чест… но аз не разбирам нищичко от архитектура.

— Планше… грешиш, ти си отличен архитект, не по-лош от мене, за постройки от тоя род.

— Благодаря…

— Признавам си, аз се опитах да предложа тая работа на приятелите ми, но те не си бяха у дома… Жалко, защото не познавам нито по-смели, нито по-ловки хора.

— Хей! Значи ще има конкуренция и ще има много противници?

— О, да, Планше, да…

— Изгарям от нетърпение да чуя подробностите, господине.

— Тогава слушай, Планше; само затвори добре всички врати.

— Ей сега, господине.

И Планше завъртя три пъти ключа в ключалката.

— Добре; приближи се сега до мене.

Планше се подчини.

— И отвори прозореца: шумът на минувачите и колите ще попречи да ни чуят ония, които биха могли да подслушват.

Планше отвори прозореца, както му се заръча, и нахлулият в стаята шум от викове, тракане на колела, лай и стъпки заглуши дори д’Артанян, който само това и желаеше. Тогава той изпи чаша бяло вино и започна:

— Планше, имам една идея.

— Ах, господине, едва сега ви опознавам — отговори бакалинът, като трепереше от вълнение.

След късо мълчание, в което обмисли не само една идея, а събра всичките си мисли, д’Артанян попита:

— Драги Планше, сигурно си слушал да се говори за негово величество Чарлз I, крал на Англия?

— Уви, да, господине, защото вие напуснахте Франция, за да му се притечете на помощ; но все пак той загина и за малко щеше да ви погуби заедно със себе си.

— Точно така; виждам, че имаш добра памет, Планше.

— Пусто опустяло! Чудно щеше да бъде, господине, ако бях забравил това, колкото и да ми беше лоша паметта. Когато се чуе разказът на Гримо — а вие знаете, че той не обича да разказва — как е паднала главата на краля Чарлз, как сте пътували половин нощ в миниран кораб и как е изплувал над водата трупът на добрия господин Мордаунт със забит в гърдите нож със златна дръжка, такива неща не се забравят.

— Обаче има хора, които ги забравят, Планше.

— Да, тия, които не са ги видели или не са чули разказа на Гримо.

— Е, толкова по-добре, щом помниш всичко това; в такъв случай трябва да ти припомня само едно: кралят Чарлз I имаше един син.

— Той имаше дори двама, господине, без да ви опровергавам — възрази Планше. — Аз видях по-малкия в Париж, господин херцог йоркски, един ден, когато отиваше в Пале Роял, и ми казаха, че той е вторият син на краля Чарлз I. Колкото за по-големия, имам честта да го зная по име, но никога не съм го виждал.