Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Добра ли е, според вас?

— Да, разбира се; но аз мисля, че моите са подобри.

— Тогава да видим вашите.

— Първо, ще поискам откуп за него.

— Колко?

— Пусто опустяло! Един такъв юначага струва сто хиляди екю!

— О, да!

— Виждаш: първо, ще поискам за него откуп сто хиляди екю.

— Или?…

— Или, което е още по-добро, ще го предам на краля Чарлз. Когато не ще се страхува вече от генерал, когато не ще се надхитря вече с дипломат, кралят сам ще си възвърне трона, а щом си възвърне трона, ще ми брои въпросните сто хиляди екю. Ето каква ми е идеята! Какво ще кажеш за нея, Планше?

— Великолепна, господине! — извика Планше, като трепереше от вълнение. — Но как ви хрумна тая идея?

— Хрумна ми една сутрин на брега на Лоара, когато кралят Луи XIV, нашият любим крал, хленчеше над ръката на госпожица дьо Майчини.

— Господине, уверявам ви, че идеята е безподобна. Но…

— А, значи има „но“.

— Позволете! Но тя може да се сравни с кожата на оная огромна мечка, която, знаете, трябвало да се продаде, но която трябвало да се одере от живата мечка. За да се залови Мънк, ще падне бой.

— Без съмнение, но аз ще събера войска.

— Да, да, разбирам, дявол да го вземе! Един удар — и готово! О, тогава успехът ви е сигурен, господине, защото никой не може да се сравни с вас в такива подвизи.

— Вървеше ми в тях, наистина — отвърна д’Артанян наглед скромно. — Ти разбираш, че ако в тоя случай имах моя мил Атос, моя храбър Портос и моя хитър Арамис, работата беше в кърпа вързана; но те изчезнаха и никой не знае къде могат да се намерят. Значи ще извърша удара съвсем сам. Кажи ми сега: добра ли е работата и изгодно ли е влагането на капитала?

— Много, прекалено много!

— Как така?

— Защото хубавите работи успяват рядко.

— Но тая е сигурна, Планше, и доказателството е, че аз се залавям за нея. Това ще бъде за тебе много хубава печалба, а за мене много интересен подвиг. Ще кажат: „Ето какво извърши господин д’Артанян на старини“; и аз ще заема място в събитията, които ще се разказват, дори и в историята, Планше. Аз съм жаден за слава.

— Господине! — извика Планше. — Като си помисля, че тук, у мене, сред непречистената ми захар, сушените ми сини сливи и канелата ми се обсъжда такъв гигантски план, струва ми се, че бакалницата ми е дворец.

— Внимавай, внимавай, Планше! Ако се разчуе каквото и да е, двамата ни чака Бастилия. Внимавай, приятелю мой, ние тук правим заговор: господин Мънк е съюзник на господин дьо Мазарини. Внимавай!

— Господине, когато има човек честта да ви служи, той не се страхува, а когато има удоволствието да го свързват интереси с вас, той мълчи.

— Много добре, това е по-скоро твоя работа, отколкото моя, тъй като след една седмица аз ще бъда в Англия.

— Заминавайте, господине, заминавайте; колкото по-рано, толкова по-добре.

— Значи парите са готови, а?

— Утре ще бъдат готови, утре ще ги получите от моите ръце. Какво искате: злато или сребро?

— Злато, то е по-удобно. Но как ще уредим всичко това? Я да видим.

— О, боже мой, много просто: ще ми дадете разписка, нищо повече.

— Не, не — живо каза д’Артанян, — във всичко трябва ред.

— И аз мисля така… Но с вас, господин д’Артанян…

— А ако умра там, ако бъда убит от мускетен куршум, ако пукна от пиене на бира?

— Господине, моля ви да повярвате: в тоя случай аз ще бъда толкова опечален от вашата смърт, че няма и да помисля за парите.

— Благодаря, Планше, но редът преди всичко. Ние, като двама прокурорски чиновници, ще напишем заедно спогодба, един вид акт, който би могло да се нарече договор за съдружие.

— На драго сърце, господине.

— Зная, че е мъчно да се напише, но ще се опитаме.

— Да се опитаме.

Планше донесе перо, мастило и хартия. Д’Артанян взе перото, натопи го в мастилото и написа:

„Между господин д’Артанян, бивш лейтенант на кралските мускетари, понастоящем живущ на улица Тиктон, в странноприемница «Козичка», и господин Планше търговец, живущ на улица де Ломбар, в бакалницата «Златно чукало», се сключи следната спогодба:

Образува се дружество с капитал четиридесет хиляди ливри с цел да се експлоатира една идея на господин д’Артанян.

Господин Планше, който знае тая идея и във всички отношения я одобрява, ще връчи на господин д’Артанян двадесет хиляди ливри.

Той не може да изисква нито връщането на капитала, нито лихви от него, докато господин д’Артанян не се върне от Англия, където отива сега.

От своя страна, господин д’Артанян се задължава да внесе двадесет хиляди ливри, които ще прибави към двадесетте хиляди, получени вече от господин Планше.