Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да, господине.

— Приятелю мой — каза д’Артанян, — господин дю Валон притежава най-острия и прекрасен ум; но има един вид удоволствия, които сте забравили, струва ми се.

— Кои, господине? — попита Мускетон с безпокойство.

— Материалните удоволствия. Мускетон се изчерви.

— Какво разбирате под това, господине? — попита той, като наведе очи към земята.

— Разбирам трапезата, доброто вино, вечерта, посветена на бутилката.

— Ах, господине, тия удоволствия не влизат в сметката, ние ги практикуваме всеки ден.

— Любезни ми Мускетон — продължи д’Артанян, — извинявай, но увлекателният ти разказ ме тъй погълна, че забравих най-главното на разговора ни, тоест да узная какво е писал господин наместникът д’Ербле на господаря ти.

— Наистина, господине, удоволствията ни отвлякоха от това. Е, добре, господине, ето каква е работата.

— Слушам, мили ми Мускетон.

— В сряда…

— В деня на полските удоволствия, нали?

— Да. Пристигна едно писмо; аз му го подадох, но бях познал почерка.

— И после?

— Монсеньорът го прочете и завика: „Бързо, конете ми, оръжието ми!“

— Ах, боже мой! — извика д’Артанян. — Пак някакъв дуел, а?

— Съвсем не, господине, писмото съдържаше само тия думи:

„Мили Портос, тръгвайте веднага, ако искате да пристигнете преди екинокса 9 9 Equinoxe — равноденствие. . Чакам ви.“

— Ай да му се не види! — прошепна д’Артанян замислен. — Както изглежда, работата е била много бърза.

— Не ще и дума. Така че — продължи Мускетон — монсеньорът замина а същия ден със секретаря си, за да пристигне навреме.

— И навреме ли е пристигнал?

— Надявам се. Монсеньорът, който не се оставя да бъде победен, както знаете, господине, повтаряше непрекъснато: „Гръм и мълния! Кой е тоя екинокс? Няма значение, тоя проклетник няма да пристигне преди мене, ако конят му не е по-добър.“

— И ти мислиш, че Портос е пристигнал пръв? — попита д’Артанян.

— Уверен съм в това. Тоя екинокс, колкото и да е богат, сигурно няма такива коне като монсеньора.

Д’Артанян едва се сдържа да не се разсмее, защото краткостта на Арамисовото писмо го накара да се замисли. Той последва Мускетон, или по-скоро колата на Мускетон, чак до замъка; след това седна на една пищно наредена маса, на която го гостиха като крал. Но не можа да измъкне нищо от Мускетон: верният слуга хленчеше — нищо повече.

След една нощ, прекарана в отлично легло, д’Артанян почна да мисли за смисъла на Арамисовото писмо и се обезпокои за отношенията на равноденствието към работите на Портос; след това, не разбирайки нищо, той реши, че сигурно тук става дума за някой флирт на епископа, за който дните трябваше да бъдат равни на нощите.

Д’Артанян напусна замъка Пиерфон, както напусна Мельон, както напусна замъка на граф дьо Ла Фер. Той имаше меланхолен вид, а това означаваше, че е в най-мрачно настроение. С наведена глава, неподвижни очи, с крака, увиснали от двете страни на коня, той си казваше с тая неопределена замисленост, която понякога стига висините на най-голямото красноречие:

— Няма приятели, няма бъдеще, няма нищо! Силите ми са унищожени, както и връзките на миналото ни приятелство. О, старостта наближава, студена, неумолима! Тя завива с черния си креп всичко, което блестеше, което благоухаеше в моята младост, после мята тоя сладък товар на рамото си и го отнася заедно с другото в бездънната бездна на смъртта.

Сърцето на гасконеца трепна, макар че той беше винаги смел и силен в несгодите на живота, и в продължение на няколко минути облаците му се сториха черни, а земята хлъзгава и лепкава като на гробища.

— Къде отивам? — питаше се той. — Какво ще правя?… Сам… съвсем сам… без семейство, без приятели… Ех! — извика той внезапно.

И пришпори коня си, който не беше намерил нищо меланхолично в добрия овес на Пиерфон и затова се възползува от позволението да покаже своята веселост с галоп, който не се прекъсна в продължение на две лев ги.

— В Париж! — каза си д’Артанян.

И на другия ден стигна в Париж.

Цялото това пътуване му отне десет дни.

Лейтенантът слезе от коня на улица де Ломбар пред една бакалница, която носеше фирма „Златно чукало“.

Един човек с приятен вид, с бяла престилка и гладещ прошарените си мустаци с дебела ръка извика от радост, като видя пъстрия кон.

— А, вие, господин кавалере! — каза той.

— Добър ден, Планше! — отговори д’Артанян и се наведе, за да влезе в бакалницата.