Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Той се поклони почтително; но кралят го улови за ръката и рече:

— Вижте колко съм нещастен, господин графе! Ето на, сега случаят ме доведе при вас. Ах! Защо не са при мене хората, които обичам и уважавам? Защо съм принуден да пазя само заслугите им в сърцето си и имената им в паметта си? Ако вашият слуга не беше познал моя, аз щях да отмина вашата врата.

— Наистина — каза Атос, като отговори с глас на първата част от думите на краля и с поклон на втората, — наистина, ваше величество, сте видели много лоши дни.

— А най-лошите, уви, ще дойдат отсега нататък. — отговори Чарлз.

— Всемилостиви господарю, не губете надежда!

— Графе, графе! — продължи Чарлз, като поклати глава. — Аз се надявах до снощи и се надявах като добър християнин, кълна ви се.

Атос погледна въпросително краля.

— О, всичко това е лесно за разказване! — каза Чарлз II. — В изгнание, лишен от всичко, презрян, аз се реших на последен опит, макар че ми беше гадно това. Изглежда, в книгата на съдбите е написано, че Франция ще бъде вечен източник на щастие и нещастие за нашия дом! Вие сам знаете това, господине, вие, един от французите, които нещастният ми баща е видял от дясната си страна в дните на битките, а в деня на смъртта си — в подножието на ешафода.

— Всемилостиви господарю — скромно отговори Атос, — аз не бях сам; в тоя случай другарите ми и аз изпълнихме дълга си на благородници, нищо повече. Но ваше величество ми беше направил честта да ми разказва…

— Да, наистина. Аз имах покровителството — простете колебанието ми, графе, но вие разбирате това, вие, който разбирате всички неща, колко е тежко за елин Стюърт да изговори тая дума, — аз имах, казвам, покровителството на моя братовчед щатхалтера на Холандия; но без намесата или поне без съгласието на Франция щатхалтерът не иска да предприеме нищо. И така аз дойдох да искам това съгласие от френския крал, който ми отказа.

— Кралят ви отказа, всемилостиви господарю!

— О, трябва да бъдем справедливи към моя млад брат Луи: не той, а господин Мазарини отказа.

Атос си прехапа устните.

— Вие мислите може би, че аз трябваше да очаквам тоя отказ? — попита кралят, който забеляза движението на Атос.

— Действително така си помислих, всемилостиви господарю — почтително отговори графът. — Аз познавам много отдавна тоя италианец.

— Тогава реших да изкарам работата докрай и да узная веднага какво трябва да очаквам. Казах на брат ми Луи, че не искам да излагам нито Франция, нито Холандия и че лично ще си опитам щастието, както вече правих по-преди, с двеста благородници, ако поиска да ми ги даде, и с един милион, ако поиска да ми го даде назаем.

— И какво, всемилостиви господарю?

— Какво ли?… Сега, господине, изпитвам нещо чудно: наслаждавам се на отчаянието. Някои души — току-що забелязах, че моята принадлежи към тях — намират действителна наслада, че всичко е изгубено и че най-после е дошъл часът да загинат.

— О, надявам се, че ваше величество още не е стигнал до тая крайност! — каза Атос.

— Ако ми казвате това, господин графе, ако се опитвате да съживите надеждата в сърцето ми, значи не сте разбрали добре това, което току-що ви казах. Аз дойдох в Блоа, графе, да изпрося от брат ми Луи един милион, с който се надявах да поправя работите си; но брат ми Луи отказа… Значи виждате, че всичко е изгубено.

— Ваше величество ще ми позволи ли да му отговоря, че не съм съгласен с това?

— Как, графе, вие ме смятате за толкова наивен, че не мога да видя дори положението си?

— Всемилостиви господарю, винаги съм забелязвал, че именно в отчаяните положения съдбата прави изведнъж резки завои.

— Благодаря ви, графе! Хубаво е да се срещне такава душа като вашата, тоест човек, толкова уверен в бога и в монархията, че да не се отчайва никога за краля, колкото и ниско да е паднал кралят. За нещастие вашите думи, скъпи графе, са като ония лекарства, които лекуват раните, но са безсилни срещу смъртта. Благодаря ви, графе, за старанието да ме утешите; благодаря ви за добрия спомен, но аз зная какво трябва да правя. Сега нищо няма да ме спаси. И ето, приятелю мой, аз бях толкова уверен в това, че отивах в изгнание със стария ми Пари; отивах да се опивам от сърцераздирателните ми скърби в малкото отшелие, което ми предлага Холандия. Там, повярвайте ми, графе, скоро ще се свърши всичко. Смъртта ще настъпи бързо. Тя тъй често е призовавана от това тяло, измъчвано от душата, и от тая душа, която се стреми към небето!

— Ваше величество има майка, сестра, братя; ваше величество е глава на семейство; следователно вие сте длъжен да искате от бога дълъг живот, а не предивременна смърт. Вие сте изгнаник, беглец, но вие имате свой дълг, вие трябва да търсите битки, опасности, подвизи, а не покоя на смъртта.