Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Така за няколко минути се изясни една интрига, която занимаваше силно всички дипломати в Европа. Най-ясният и най-очевидният й резултат беше, че един беден лейтенант на мускетарите изгуби службата и заплатата си. Наистина в замяна на това той получи свободата си.

Скоро ще узнаем как господин д’Артанян се възползува от нея. А сега, ако читателят ни позволи, ще се върнем в странноприемницата „Медичи“, където се отвори един прозорец в минутата, когато в замъка се даваше заповед за тръгването на краля.

Тоя прозорец, който се отвори, беше на една от стаите на Чарлз. Нещастният крал прекара цяла нощ в мислене, с глава между двете ръце и лакти на масата, докато немощният и стар Пари беше заспал в един ъгъл, уморен телесно и душевно. Необикновена беше участта на тоя верен слуга: той виждаше, че и за второто поколение на кралете му започва страшната поредица от нещастия, която беше измъчвала първото. Когато Чарлз II помисли за новото си поражение, когато разбра в какво ужасно положение е изпаднал, защото изгуби последната си надежда, той усети, че му се завива свят, и се отпусна върху гърба на широкото кресло, в края на което седеше.

Тогава бог се смили над нещастния монарх и му изпрати сън, невинния брат на смъртта. Той се събуди едва в шест и половина часа, тоест, когато слънцето вече освети стаята му. Пари, който седеше неподвижен, защото се страхуваше да не го събуди, гледаше с дълбока скръб очите на младия човек, които се бяха вече зачервили от безсънието, и страните му, които вече бяха побледнели от страданието и лишенията.

Най-после тропотът на няколко тежки коли, които слизаха към Лоара, събуди Чарлз. Той стана, огледа се като човек, който е забравил всичко, видя Пари, стисна му ръката и му заповяда да се разплати със съдържателя Кропол.

Принуден да си види сметките с Пари, Кропол постъпи, трябва да признаем, като честен човек. Той направи само обикновената си забележка, тоест, че двамата пътници не бяха яли, в което виждаше двойно неудобство: че е обидена кухнята му и че е принуден да взема пари за неизядени, но все пак приготвени ястия. Пари не възрази нищо и заплати.

— Надявам се — каза кралят, — че конете ни са се хранили не като нас. От сметката ви не виждам, че те са яли, а за пътници като нас, които ги чака дълъг път, не е приятно да имат слаби коне.

Но при това съмнение Кропол се въоръжи с всичкото си величие и отговори, че странноприемницата „Медичи“ дава еднакво гостоприемство на хората и на конете.

Кралят и старият слуга се качиха на конете си и поеха по пътя за Париж, без да срещнат почти никого нито по улиците, нито в покрайнините на града.

За Чарлз II последният удар беше толкова по-жесток, че означаваше ново изгнание. Нещастниците се улавят за най-малката надежда, както щастливите за най-голямото щастие, и когато трябва да напуснат мястото, където тая надежда е хранела сърцето им, те чувствуват такова неизлечимо съжаление, каквото изпитват заточениците, когато стъпват на кораба, който трябва да ги закара на заточение. Навярно сърцето, ранено вече няколко пъти, усеща най-малкото бодване; то смята за блаженство минутното отсъствие на нещастието, което е само отсъствие на мъката; навярно в най-големите нещастия бог е хвърлил надеждата като капката вода, която злият богаташ в ада е искал от Лазар.

За миг дори надеждата на Чарлз II блесна повече от една бегла радост. Това се случи, когато брат му Луи го прие добре. Тогава тя като че ли стана действителност; после изведнъж отказът на Мазарини превърна тая привидна действителност в несбъдната мечта. Обещанието на Луи XIV, веднага взето обратно, беше само горчива подигравка — подигравка като короната му, като скиптъра му, приятелите му, като всичко, което заобикаляше кралското му детство и беше напуснало изгнаническата му младост. Горчива подигравка! Всичко беше горчива подигравка за Чарлз II, всичко освен студения и мрачен покой, който му обещаваше смъртта. Ето какво мислеше нещастният крал, когато, отпуснал глава върху шията на коня и захвърлил юздите, вървеше под топлите и приятни лъчи на майското слънце, в което мрачната мизантропия на изгнаника виждаше последна обида на скръбта си.

Един конник, който бързаше по пътя за Блоа, откъдето беше излязъл преди около половин час, срещна двамата пътници и колкото и да бързаше, вдигна шапката си, когато минаваше покрай тях. Кралят едва забеляза тоя младеж, защото срещналият ги конник беше млад човек на двадесет и четири или двадесет и пет години, който се обърна назад няколко пъти, като кимаше с глава на един мъж, застанал прав пред желязната врата на хубава къща, изградена от бели камъни и червени тухли и с покрив от плочи и издигаща се отляво на пътя, по който вървеше монархът.