Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Тоя мъж, висок и слаб старец с бяла коса — ние говорим за тоя, който стоеше пред желязната врата, — тоя мъж отговаряше на младия човек с такива нежни знаци за сбогом, каквито би можал да прави само един баща. Младият човек изчезна зад първия завой на пътя, обграден с хубави дървета, и старецът се готвеше да влезе отново в къщата, когато двамата пътници, стигнали до желязната врата, привлякоха вниманието му.

Кралят, както вече казахме, яздеше, отпуснал юздите на коня и предал се на волята му; а зад него Пари, в желанието си да се наслади на топлите слънчеви лъчи, беше свалил шапката си и разглеждаше пътя надясно и наляво. Очите му се срещнаха с очите на стареца, облегнат на желязната врата.

Сякаш поразен от някакво чудно явление, старецът извика и направи крачка към двамата пътници.

След като погледна Пари, той пренесе веднага погледа си върху краля и няколко секунди не свали очи от него. В същата минута лицето на високия старец се промени. Щом позна по-младия от пътниците — ние казваме позна, защото само пълното разпознаване можеше да обясни такова действие, — щом позна, повтаряме, по-младия от двамата пътници, той плесна ръце с благоговейно учудване, свали шапката си и се поклони толкова ниско, сякаш искаше да коленичи.

Колкото и да беше разсеян или по-скоро погълнат от мислите си, кралят все пак забеляза движението му. Той спря коня си, обърна се към Пари и каза:

— Боже мой! Какъв е тоя човек, Пари, който ми се кланя толкова ниско? Да не би случайно да ме познава?

Силно развълнуван и побледнял, Пари беше насочил вече коня си към желязната врата.

— Ах, всемилостиви господарю — рече той, като се спря изведнъж на пет-шест крачки от все още наведения старец, — вие благоволихте да видите как се изумих, защото ми се струва, че познавам тоя добър човек. Да, разбира се, точно той е! Ваше величество ще ми позволи ли да поговоря с него?

— Без съмнение.

— Как, вие ли сте, господин Гримо? — каза Пари.

— Да, аз — отговори високият старец и се изправи, като продължаваше да стои все тъй почтително.

— Всемилостиви господарю — каза тогава Пари, — не съм се излъгал: тоя човек е слуга на граф дьо Ла Фер, а граф дьо Ла Фер, ако си спомняте, е тоя достоен благородник, за когото говорех на ваше величество толкова често, че споменът за него трябва да е останал не само в паметта ви, но и в сърцето ви.

— Този ли, който се е опитал да помогне на краля — баща ми, в последните му минути? — попита Чарлз.

— Точно той, всемилостиви господарю.

— Ах! — прошепна Чарлз.

След това се обърна към Гримо, живите и умни очи на когото сякаш се мъчеха да отгатнат мисълта му, и допита:

— Приятелю мой, вашият господар, господин граф дьо Ла Фер, някъде наоколо ли живее?

— Тук — отговори Гримо, като посочи с протегната назад ръка желязната врата на къщата от бели камъни и червени тухли.

— А сега господин граф дьо Ла Фер у дома ли си е?

— В дъното, под кестените.

— Пари — каза кралят, — не искам да изпусна тоя тъй скъп за мене случай да благодаря на благородника, на когото нашият дом дължи такъв хубав пример на преданост и великодушие. Моля ви се, приятелю мой, подръжте коня ми.

И като хвърли юздата в ръцете на Гримо, кралят влезе съвсем сам при Атос, като равен при равен. Чарлз запомни лаконичното обяснение на Гримо: „В дъното, под кестените“. Ето защо той мина вдясно от къщата и тръгна право към посочената алея. Това не беше мъчна работа: върховете на тия големи дървета, вече покрити с листа и цвят, се издигаха над всички други.

Като стигна до Светлите и тъмни ивици, които изпъстряха алеята според това, дали слънцето можеше или не можеше да се промъква през гъстия свод на кестените, младият монарх забеляза един благородник, който се разхождаше с ръце на гърба й мечтаеше. Навярно Чарлз II беше карал често да му описват тоя благородник, защото веднага го позна и тръгна право към него. При шума от стъпките му граф дьо Ла Фер вдигна глава, видя, че към него се приближава непознат с изящна и благородна външност, свали шапка и зачака. На няколко крачки от него Чарлз II също си свали шапката. После, сякаш в отговор на немия въпрос от страна на графа, каза:

— Господин графе, аз дойдох да изпълня един дълг към вас. Отдавна вече исках да ви изкажа своята дълбока благодарност. Аз съм Чарлз II, син на Чарлз Стюърт, който беше господар на Англия и загина на ешафода.

При това знаменито име Атос усети, че тръпки полазиха по тялото му; но като видя, че младият крал стои пред него гологлав и му подава ръка, в чистите му и хубави сини очи блеснаха две сълзи.