Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Да, да, да, знаем какво значи това. От щастие се въздиша също тъй, както и от скръб, господине.

— Но кралят съвсем нямаше вид на щастлив човек, когато се завърна, господине.

— Навярно не сте видели добре. При това вие сте видели негово величество едва когато се е завърнал, защото той беше придружен само от лейтенанта на мускетарите. Но аз гледах през телескопа, когато негово високопреосвещенство се уморяваше да гледа… Уверявам ви, двамата плачеха: и кралят, и тя.

— А защо плачеха? От щастие ли?

— Не, от любов и си даваха един на друг клетви за вечна вярност, които кралят ще сдържи с най-голямо удоволствие. И тъй, с това писмо започва изпълнението на тия клетви.

— А какво мисли негово високопреосвещенство за тая любов, която впрочем не е тайна за никого?

Бернуен улови подръка кралския пратеник и му каза полугласно, докато се изкачваха по стълбата:

— Между нас казано, негово високопреосвещенство се надява на пълен успех в тая работа. Зная, че ще воюваме с Испания, но голяма работа! Войната ще задоволи желанията на благородниците. Впрочем господин кардиналът ще даде на племенницата си кралска зестра и дори по-добра от кралска. Ще има пари, празненства и битки: всички ще бъдат доволни.

— А на мене ми се струва — възрази камерюнкерът, като поклати глава, — че писмото е много леко, за да съдържа всичко това.

— Приятелю мой — отвърна Бернуеи, — аз съм сигурен в това, което говоря: господин д’Артанян ми разказа всичко.

— А какво каза той?

— Аз се приближих до него, за да го запитам от страна на кардинала какво се е случило там, без да му откривам нашите намерения, разбира се, защото господин д’Артанян е опитна хрътка. „Драги ми, господин Бернуен — отговори той, — кралят е влюбен до безумие в госпожица Манчини. Само това мога да ви кажа.“ — „О, нима си мислите — казах аз, — че заради тая любов той е готов да наруши волята на негово високопреосвещенство?“ — „Ах, не ме питайте! Аз мисля, че кралят е готов на всичко. Той е крайно упорит и когато иска нещо, непременно ще го направи. Ако си е наумил да се ожени за госпожица Манчини, непременно ще се ожени.“ След тия думи той се раздели с мене и отиде в конюшните, там взе един кон, сам го оседла, скочи на него и полетя като стрела, сякаш дяволът го гонеше.

— Следователно вие мислите?…

— Мисля, че господин лейтенантът на мускетарите знаеше много повече, отколкото искаше да ми каже.

— И, според вас, господин д’Артанян…

— Препуска навярно подир заточените хубавици и прави всичко необходимо за успеха на кралската любов.

Приказвайки така, двамата довереници стигнаха до кабинета на негово високопреосвещенство. Негово високопреосвещенство не страдаше вече от подаграта; той се разхождаше неспокойно из стаята, като слушаше при вратите и поглеждаше прозорците.

Бернуен влезе, последван от камерюнкера, на когото кралят беше заповядал да връчи лично писмото на негово високопреосвещенство. Мазарини взе писмото, но преди да го разпечати, изобрази на лицето си нищо не изразяваща усмивка, което е много удобно за скриване на всякакви вълнения. По такъв начин нищо не можеше да се види на лицето му, каквито и мисли да му вдъхне писмото.

— Добре! — каза ’ той, като прочете писмото два пъти. — Чудесно, господине! Кажете на краля, че му благодаря, задето изпълнява с покорност желанията на кралицата майка и че още сега ще направя всичко, за да изпълня волята му.

Камерюнкерът излезе.

Щом вратата се затвори, кардиналът, който нямаше нужда да се преструва пред Бернуен, хвърли маската си и с най-мрачен израз каза:

— Повикайте господин дьо Бриен! — След пет минути секретарят влезе.

— Господине — каза му Мазарини, — току-що направих една голяма услуга на монархията, най-голямата, която съм й правил досега. Вие ще занесете това писмо, което удостоверява това, на нейно величество кралицата майка и когато тя ви го върне, ще го сложите в папката Б, където лежат документите и книжата, които засягат службата ми във Франция.

Бриен излезе и по пътя не можа да не прочете това интересно писмо, което беше разпечатано. Разбира се, и Бернуен, който беше добре с всички, се приближи съвсем до секретаря и можа през рамото му да прочете писмото. Новината се разнесе бързо из замъка и Мазарини се уплаши дори, че тя ще стигне до ушите на кралицата, преди господин дьо Бриен да й връчи писмото на Луи XIV. След една минута беше дадена заповед за тръгване и господин дьо Конде, който дойде на утринния прием на краля, записа в бележника си град Поатие, където техни величества ще отседнат и Ще си починат.