Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Ваше величество има добра памет — отговори офицерът студено.

— Тогава виждате, господине — продължи кралят, — ако съм запазил такива спомени от детинството, навярно нищо няма да забравя в зрелите години.

— Ваше величество е щедро надарен от бога — каза офицерът със същия тон.

— Слушайте, господин д’Артанян — продължи Луи с трескаво вълнение, — нима не можете да бъдете тъй търпелив като мене? Нима не можете да направите онова, което правя аз?

— А какво правите вие, всемилостиви господарю?

— Чакам.

— Ваше величество може да чака, защото е млад; но аз, всемилостиви господарю, нямам време за чакане. Старостта чука на вратата ми; след нея идва смъртта и надзърта вече в дома ми. Ваше величество започва живота, пълен е с надежда, може да се задоволи с бъдещите блага; но аз, всемилостиви господарю, аз съм на другия край на хоризонта и ние сме тъй далеч един от друг, че никога не ще успея да дочакам ваше величество да се приближи до мене.

Луи направи една обиколка из стаята, като продължаваше да трие студената пот, която много би изплашила лекарите, ако можеха да видят краля в такова състояние.

— Добре, господине — каза тогава Луи XIV с отсечен глас. — Вие желаете да бъдете освободен от служба? Добре. Вие си подавате оставката като лейтенант на мускетарите, нали?

— Най-смирено я поднасям в краката на ваше величество, всемилостиви господарю.

— Достатъчно. Ще заповядам да определят каква пенсия трябва да получавате.

— Крайно много благодаря на ваше величество.

— Господине — започна отново кралят с явно усилие, — струва ми се, че губите един добър господар.

— Аз съм напълно уверен в това, всемилостиви господарю.

— Ще намерите ли някога подобен?

— О, всемилостиви господарю, зная, че ваше величество е единствен в света; ето защо занапред няма да постъпя на служба при никой земен крал и сам ще си бъда господар.

— Давате дума?

— Кълна се пред ваше величество.

— Няма да забравя клетвата ви, господине. Д’Артанян се поклони.

— А вие знаете, че имам добра памет — продължи кралят.

— Да, всемилостиви господарю, и все пак желая тая памет да измени сега на ваше величество, за да забравите несретите, които бях принуден да ви разкажа. Ваше величество стои тъй високо над бедните и нищожните, че се надявам…

— Аз ще бъда като слънцето, господине: то вижда всички, големи и малки, богати и бедни, дава на едни блясък, на други топлина, а на всички — живот. Сбогом, господин д’Артанян… Сбогом, вие сте свободен.

И като едва се сдържаше да не заридае, кралят отиде бързо в съседната стая.

Д’Артанян взе шапката си от масата, където я беше хвърлил, и излезе.

Д’Артанян не беше слязъл още от стълбата, когато кралят повика камерюнкера си.

— Господине, искам да ви дам едно поръчение — каза той.

— Цял съм на заповедите на ваше величество.

— Тогава почакайте.

И младият крал седна да пише следното писмо, което го накара да въздъхне няколко пъти, макар че същевременно в очите му светна нещо като тържество:

„Господин кардинал,

Благодарение на Вашите добри съвети и особено благодарение на Вашата твърдост аз победих и обуздах една слабост, недостойна за крал. Вие уредихте тъй умело моята бъдеща участ, че благодарността ме спря в минутата, когато исках да разруша вашия труд. Разбрах, че напразно искам да се отклоня от пътя, който ми начертахте. Разбира се, нещастие би било за Франция, нещастие би било за семейството ми, ако пламне раздор между мене и моя министър.

Обаче това би се случило с положителност, ако вземех за жена Вашата племенница. Напълно съм убеден в това и отсега нататък няма да се противя на моя жребий. Готов съм да се оженя за инфантата Мария Тереза. Можете веднага да започнете преговорите.

Ваш любим

Луи.“

Кралят прочете писмото втори път и след това го запечати собственоръчно.

— Дайте това писмо на господин кардинала — каза той.

Камерюнкерът излезе. Пред вратата на Мазарини той срещна Бернуен, който чакаше с трепет.

— Е, какво? — попита камердинерът на министъра.

— Ето едно писмо за негово високопреосвещенство, господине — отговори камерюнкерът.

— Писмо! Ние го чакахме след днешната малка утринна разходка.

— А, вие знаехте, че негово величество…

— В качеството на пръв министър службата ни задължава да знаем всичко. И в това писмо навярно негово величество моли, настойчиво моли, нали?

— Не зная, но той въздъхна доста пъти, докато го пишеше.