Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Луи ги последва с очи, докато те затваряха вратата. Когато завесата се спусна след тях, той каза:

— Господине, вие ми напомнихте с присъствието си, че забравих да ви кажа най-важното, тоест, че трябва да пазите пълна тайна.

— Ах, всемилостиви господарю, защо ваше величество си прави труда да се безпокои с такава заповед? Вижда се, че не ме познавате.

— Да, господине, вярно е. Зная, че умеете да мълчите; но тъй като нищо не ви бях наредил…

Офицерът се поклони.

— Ваше величество няма ли да ми заповяда нещо Друго?

— Не, господине, можете да се оттеглите.

— Ще позволите ли, всемилостиви господарю, да поговоря с краля, преди да се оттегля?

— Какво имате да ми казвате? Обяснете се, господине.

— Всемилостиви господарю, искам да говоря за една работа, която е без значение за вас, но която крайно много ме интересува. Извинете, че се осмелявам да ви безпокоя. Ако не беше неотложността, крайната необходимост, никога не бих направил това и бих изчезнал, както подобава на ням и малък човек, какъвто съм бил винаги.

— Бихте изчезнал! Какво значи това? Не ви разбирам.

— Всемилостиви господарю — продължи офицерът, — с една дума, дойдох да поискам ваше величество да ме освободи от служба.

Кралят трепна от изненада, но офицерът остана неподвижен като статуя.

— Да ви освободя, господине? А за колко време, моля ви се?

— Завинаги, всемилостиви господарю.

— Как, вие искате да напуснете службата ми, господине? — попита Луи с глас, който издаваше нещо повече от изненада.

— Да, всемилостиви господарю, за мое най-голямо съжаление.

— Не може да бъде!

— Напротив, всемилостиви господарю: аз остарявам; ето вече стават тридесет и четири или тридесет и пет години, откак нося военните доспехи; клетите ми плещи се умориха; чувствувам, че трябва да отстъпя място на младите. Аз не съм от новото поколение! Единият ми крак е още в миналия век: ето защо всичко ми се струва необикновено, всичко ме учудва, всичко ме замайва. Накъсо казано, имам честта да помоля ваше величество да ме освободи от служба.

— Господине — каза кралят, като гледаше офицера, който носеше мундира си с лекотата на младеж, — вие сте по-силен и по-здрав от мене.

— О! — отговори офицерът с усмивка на привидна скромност. — Ваше величество ми казва това, защото имам още доста вярно око и доста твърд крак, защото не седя зле на коня и мустаците ми са още черни. Но, всемилостиви господарю, всичко това е суета на суетите; всичко това е илюзия, привидност, дим, всемилостиви господарю! Аз още имам младежки вид наистина, но всъщност съм стар и след шест месеца, уверен съм в това, ще бъда разбит, страдащ от подагра, немощен. Ето защо, всемилостиви господарю…

— Господине — прекъсна го кралят, — спомнете си какво говорехте вчера. На същото това място, където сте сега, вие ме уверявахте, че сте най-здравият човек в цяла Франция, че не знаете какво нещо е умора, че нищо не е за вас да прекарвате дни и нощи на пост. Казахте ли ми това? Да или не? Спомнете си хубаво, господине.

Офицерът въздъхна.

— Всемилостиви господарю — каза той, — старостта е суетна; трябва да се прощава на старците, когато се хвалят, защото никой не ги хвали. Аз казвах това, възможно е; но факт е, всемилостиви господарю, че съм много уморен и че искам да се оттегля.

— Господине — каза кралят, като се приближи до офицера с величествен вид, — вие не ми казвате истинската причина; вие не искате повече да ми служите, наистина, но криете причината за това оттегляне.

— Всемилостиви господарю, вярвайте ми…

— Аз вярвам това, което виждам, господине. Виждам един енергичен човек, смел, крайно находчив, най-добрия войник на Франция може би; и всичко това не може да ме убеди по никой начин, че имате нужда от почивка.

— Ах, всемилостиви господарю, колко похвали! — възрази лейтенантът с огорчение. — Ваше величество ме смущава наистина! Енергичен, смел, духовит, храбър, най-добрият войник в армията! Но, всемилостиви господарю, ваше величество преувеличава малките ми заслуги, толкова преувеличава, че колкото и добро мнение да имам за себе си, съвсем не мога да се позная. Ако бях толкова суетен, че да повярвам само половината от думите на ваше величество, аз бих се сметнал за скъпоценен, необходим човек; бих казал, че един слуга, който съединява толкова много и тъй блестящи качества, е неоценимо съкровище. Впрочем, всемилостиви господарю, трябва да го кажа, аз бях оценяван цял живот с изключение на днес много по-ниско от това, което струвах, според моето мнение. Повтарям, ваше величество преувеличава.