Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— О, значи вие не ме любите! — извика Мария. — Ако вие ме обичахте, всемилостиви господарю, щяхте да имате воля.

При тия думи Мария вдигна очи към любовника си и видя, че той е по-бледен и по-разстроен от заточеник, който напуска завинаги родната си земя.

— Обвинявайте ме — прошепна кралят, — но не ми казвайте, че не ви обичам.

Дълго мълчание последва тия думи, които младият крал изрече с дълбоко и искрено чувство.

— Не мога да си представя, всемилостиви господарю — продължи Мария, като се опита за последен път да го убеди, — че утре или други ден няма да ви видя вече; не мога да си представя, че ще свърша тъжния си живот далеч от Париж, че устните на един старец, на един непознат ще се допрат до тая ръка, която сега държите в ръцете си; не, наистина не мога да си представя всичко това, всемилостиви господарю; сърцето ми се разкъсва от отчаяние…

И действително Мария Майчини потъна в сълзи. Трогнатият крал поднесе кърпичката към устните си и едва се въздържа да не изхлипа.

— Вижте — каза тя, — каретите са се спрели, сестра ми ме чака, минутата е решителна: онова, което решите сега, ще реши целия ни живот! О, всемилостиви господарю, значи вие искате да ви изгубя? Значи, Луи, вие искате тази, на която казахте: „Аз ви обичам“, да принадлежи на друг, а не на своя крал, не на своя господар, не на своя любовник? О, бъдете смел, Луи, една дума, само една дума! Кажете: „Аз искам!“ и целият ми живот ще се слее с вашия, цялото ми сърце ще бъде ваше завинаги.

Кралят не отговори нищо.

Тогава Мария го погледна, както Дидона е погледнала Еней на Елисейските полета, свирепо и презрително.

— Значи сбогом — каза тя, — сбогом живот, сбогом любов, сбогом небе!

И тя направи крачка да се отдалечи. Кралят я задържа, улови й ръката и я притисна към устните си. Отчаянието надви решителността му: една гореща сълза се търкулна от очите му върху тая хубава ръка. Мария потрепера, сякаш наистина тая сълза я опари.

Тя видя влажните очи на краля, бледото му лице, стиснатите му устни и извика с непредаваем израз:

— О, всемилостиви господарю, вие сте крал, вие плачете, а аз заминавам!

Вместо да отговори, кралят скри лице в кърпичката си.

Офицерът изпъшка така високо, че двата коня се изплашиха.

Възмутена, госпожица Майчини напусна краля, качи се бързо в каретата си и извика на кочияша:

— Тръгвайте, тръгвайте бързо!

Кочияшът се подчини, шибна конете и тежката карета се заклати на скърцащите оси, а френският крал остана сам, отчаян, съсипан, като не смееше да погледне нито напред, нито назад.

Когато като всички влюбени на света дълго и внимателно гледаше как на хоризонта изчезва каретата, която отнасяше любимата му, когато сто пъти се обърна към същата тая страна и когато най-после успя да поуспокои вълнението на сърцето и мислите си, кралят си спомни най-сетне, че не е сам.

Офицерът продължаваше да държи коня за юздата и все още се надяваше, че кралят ще промени решението си.

Още има възможност да се спре каретата: достатъчно е да се качи на коня и да я настигне.

Но лейтенантът на мускетарите имаше прекалено блестящо и прекалено богато въображение; то остави далеч зад себе си въображението на краля, който не можеше да си позволи такъв лукс.

Той се задоволи да се приближи до офицера и му каза с плачевен глас:

— Свършихме… Хайде на конете!

Като подражаваше това държане, тая бавност и тая печал, офицерът се качи бавно и печално на коня си.

Кралят препусна. Лейтенантът го последва.

На моста Луи се обърна за последен път. Офицерът, търпелив като бог, пред когото и зад когото е вечността, доби надежда, че енергията на краля ще се върне. Но напразно. Луи навлезе в улицата, която водеше към замъка, и се върна, когато удари седем часът.

Щом кралят влезе в стаите си, щом офицерът видя (той виждаше всичко!), че в прозореца на кардинала се понадигна единият край на завесата, той въздъхна дълбоко като човек, от когото свалят тежки окови, и каза полугласно:

— Е, драги ми офицере, сега всичко е свършено! А пък кралят повика камерюнкера си и му каза:

— Няма да приемам никого до два часа, чувате ли, господине?

— Всемилостиви господарю — възрази камерюикерът, — ей сега искаше да влезе…

— Кой?

— Лейтенантът на вашите мускетари.

— Който беше с мене?

— Да, всемилостиви господарю.

— Добре! Пуснете го!

Офицерът влезе.

По знак на краля камерюнкерът и камердинерът излязоха от стаята.