Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

Кралят се обърна и се усмихна; след една минута той възвърна светлите си очи върху умното, смело и решително лице на офицера, който стоеше гордо и енергично като орел пред слънцето.

— Добре — каза кралят след късо мълчание, през което напразно се опита да накара офицера да наведе очи.

Но като видя, че кралят замълча, лейтенантът се обърна на токовете си и направи три крачки към вратата, като си мърмореше:

— Няма да заговори, пусто да остане!… Няма да заговори!

— Благодаря ви, господине — каза тогава кралят.

„Наистина — помисли си офицерът, — само това липсваше: да ми се карат, задето не съм тъй глупав като другите.“

И той се приближи до вратата, като дрънкаше шпорите по военному.

Но като стигна до прага, той почувствува, че желанието на краля го тегли назад, и се обърна.

— Ваше величество всичко ли ми каза? — попита той с непредаваем тон, който не подстрекаваше кралската довереност, но съдържаше толкова убедителна откровеност, че кралят отговори веднага:

— Не, господине, приближете се!

— Е, най-после започва! — прошепна офицерът.

— Слушайте.

— Целият съм слух, всемилостиви господарю.

— Утре към четири часа сутринта ще бъдете готов за езда, а също така ще заповядате да оседлаят един кон за мене.

— От конюшните на ваше величество ли?

— Не, от мускетарските.

— Разбрано, всемилостиви господарю. Това ли е всичко?

— Вие ще ме придружите.

— Сам ли?

— Сам.

— Ще дойда ли да взема ваше величество, или ще го чакам?

— Ще ме чакате.

— Де, всемилостиви господарю?

— При малката врата на парка.

Лейтенантът се поклони, като разбра, че кралят му беше казал всичко, което имаше да му каже.

Действително Луи го освободи, като му махна любезно с ръка.

Офицерът излезе от стаята на краля и като по-напред, седна философски на креслото си; но тук той не заспа, както би могло да се очаква в такъв късен нощен час, а се замисли толкова дълбоко, както никога не му се беше случвало досега.

Резултатът от тия мисли съвсем не беше тъй печален, както резултатът от предишните разсъждения.

„Добре, той вече започна — мислеше си офицерът. — Любовта го тласка, той върви, върви! Кралят нищо не струва, но може би човекът ще бъде по-добър. Впрочем утре сутринта ще видим…“

— Охо! — изведнъж извика той, като се изправи в креслото. — Ето една величествена мисъл, пусто да остане! И може би най-после цялото ми щастие е в тая мисъл!

След това възклицание офицерът стана и закрачи с ръце в джобовете на дрехата си из огромната предна стая, която му служеше за квартира.

Свещта пламтеше яростно от свежия ветрец, който се промъкваше през пролуките на вратата и цепнатините на прозореца, и разсичаше диагонално залата. Светлината беше червеникава, неравна, ту блестеше ярко, ту отслабваше, и по стената водеше голямата сянка на лейтенанта, която го представяше в профил, като фигура на Кало, с шпага като шиш и шапка с перо.

— Не ще и дума — мърмореше той, — или аз се лъжа много, или Мазарини слага клопка на младия влюбен. Тая вечер Мазарини определи среща и даде адрес толкова любезно, както би можал да направи само господин Данжо. Чух и зная цената на думите. „Утре сутринта — каза той — те ще бъдат срещу моста в Бюа.“ Пусто да остане! Това е ясно, особено за любовник! Ето откъде иде това затруднение, тая нерешителност и тая заповед: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта на кон!“ Това е също тъй ясно, както ако ми беше казал: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта бъдете на моста в Блоа, чувате ли?“ Следователно тук се крие една държавна тайна, която в момента държа аз, нищожният човек. А защо я държа? Защото имам добри очи, както казах преди малко на негово величество. Разправят, че той обича лудо тая малка италианска кукла! Разправят, че той на колене е искал от майка си позволение да се ожени за тая кукла! Разправят, че кралицата дори се е допитвала до римския двор дали такъв брак без нейното позволение ще е смята за действителен! О, ако бях на двадесет и пет години! Ако при мене бяха тия, които не са вече тук! Ако не презирах тъй дълбоко всички, щях да скарам господин Мазарини с кралицата майка, Франция с Испания и сам аз щях да избера кралица… Но по дяволите!

Лейтенантът щракна с пръсти в знак на презрение.

— Тоя мръсен италианец, тоя подлец, тоя гнусен скъперник, който преди малко отказа един милион на английския крал, няма да ми даде може би и хиляда пистола, ако му занеса тая новина. О, пусто да остане! Ето че се вдетинявам, ето че оглупявам! Мазарини да даде нещо! Ха, ха, ха!