Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— Как така?

— Да, да, ваше величество се е задължил да не дава гостоприемство на краля Чарлз, дори да го изгони от Франция. Затова ние го и изгонихме, а той пак се е върнал. Всемилостиви господарю, вие ще обясните на вашия брат, надявам се, че не може да остава у нас, че това е невъзможно, че ни излага. Или пък аз сам…

— Стига, господине! — каза Луи XIV и стана. — Вие ми отказахте един милион, вие имахте право на това: вашите милиони ви принадлежат. Вие ми отказахте двеста благородници, вие имахте право и на това: вие сте пръв министър и носите отговорност пред Франция за мира и войната. Но вие искате да попречите на мене, краля, да дам гостоприемство на внука на Анри IV, на моя пръв братовчед, на другаря от детинството ми!… Тук спира вашата власт, тук започва моята воля.

— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини, възхитен, че се е отървал толкова евтино (той се беше сражавал толкова храбро само за да постигне тая цел), — всемилостиви господарю, аз съм готов да се преклоня винаги пред волята на моя крал: моят крал може да настани винаги при себе си или в един от своите замъци английския крал. Нека Мазарини знае за това, но министърът не трябва да знае нищо.

— Лека нощ, господине — рече Луи XIV. — Отивам си отчаян.

— Но убеден, а повече нищо не ми трябва, всемилостиви господарю — отвърна Мазарини.

Кралят не отговори и се оттегли замислен; той беше убеден не в това, което му бе казал Мазарини, а съвсем в друго, което Мазарини се беше пазил да му каже; беше убеден в необходимостта да изучи сериозно своите работи и работите на Европа, които му се струваха трудни и тъмни.

Луи намери английския крал седнал на същото място, на което го беше оставил.

Като го видя, Чарлз II стана, но веднага забеляза обезсърчението, описано с мрачни букви върху челото на братовчеда си.

За да избави Луи от мъчителното признание, нещастният Чарлз заговори пръв.

— Каквото и да е — каза той, — аз няма да забравя никога колко бяхте добър с мене, колко приятелски се отнесохте спрямо мене!

— Уви! — глухо отговори Луи XIV. — Добрата ми воля е безплодна, братко мой.

Чарлз II побледня извънредно много, прекара студената си ръка по челото и се олюля като замаян от тоя последен удар.

— Разбирам — каза той най-после, — няма вече надежда!

Луи улови ръката на Чарлз II.

— Чакайте, братко — каза той, — чакайте, всичко може да се промени; крайните решения провалят предприетите дела; не на делото; моля ви, прибавете още една година изпитания към нещастните години, които вече претърпяхте. Сега няма никакви особени случаи, които биха ви принудили да действувате веднага; останете с мене, братко мой, аз ще ви дам един от моите дворци, онзи, който сам си изберете; аз ще наблюдавам заедно с вас събитията, ние ще ги подготвим заедно. Хайде, братко мой, горе главата.

Чарлз II освободи ръката си от ръката на краля и отстъпи, за да му се поклони по-официално.

— От все сърце ви благодаря, всемилостиви господарю — каза той. — Аз молих безуспешно най-великия от земните крале, а сега ще ида да моля бога да извърши чудо.

И той излезе, като не желаеше да продължи разговора, с високо вдигнато чело, с разтреперани ръце, с изкривено от скръб благородно лице и мрачен поглед, като човек, който не намира вече надежда в света на хората и който отива да търси помощ в непознати светове.

Като го видя да минава тъй мъртвешки блед, офицерът на мускетарите му се поклони почти до земята.

След това взе един факел, повика двама мускетаря и слезе с нещастния крал по пустата стълба, като държеше в лявата ръка шапката си, перото на която се влачеше по стъпалата.

Стигнал до вратата, офицерът запита краля на коя страна отива, за да изпрати мускетарите с него.

— Господине — полугласно отговори Чарлз II, — вие казахте, че сте познавали баща ми; вие може би сте се молили за него? Ако е така, не забравяйте и мене в молитвите си. Сега си отивам сам и ви моля да не ме придружавате, нито пък да изпращате да ме придружават.

Офицерът се поклони и изпрати мускетарите си във вътрешните стаи на двореца.

Но самият той остана за малко под вратите: искаше да види как Чарлз II ще си отиде и ще изчезне в мрака на напречната улица.

— Ах — прошепна той, — ако Атос беше тук, би можал да каже и на него, както едно време на баща му: „Поздрав на падналото величество!“

После се заизкачва по стълбата, като на всяко стъпало казваше:

— Ах, каква отвратителна служба!… Ах, какъв жалък господар!… Такъв живот е непоносим и е време най-после да се реша на нещо!… Няма вече великодушие, няма вече енергия! Да, учителят постигна целта си, ученикът е обезсилен завинаги. Пусто да остане! Няма да понеса това… Е, какво? — запита той мускетарите, като влезе в предната стая. — Какво ме гледате така? Угасете факлите и вървете по местата си!… А, вие ме пазите? Да, вие бдите над мене, нали, добри хора? Глупави душички, аз не съм херцог дьо Гиз и бъдете уверени, че няма да бъда убит в тесния коридор. Впрочем — прибави той съвсем ниско — това би било проява на решителност, а у нас няма решителност, откак умря господин кардинал дьо Ришельо. А, това беше човек! Решено, още утре смъквам тоя мундир от гърба си!