Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

После той промени мислите и прибави:

— Не, още е рано! Остава ми едно славно изпитание и аз ще се реша на него. Но то, кълна се в честта си, ще бъде последното, пусто да остане!

Той не беше още довършил, когато от стаята на краля долетя глас:

— Господин лейтенант!

— Тук съм! — отговори той.

— Кралят желае да говори с вас.

— Добре — каза лейтенантът, — може би ще говори за това, за което мисля.

И влезе при краля.

Когато видя офицера при себе си, кралят отпрати камердинера и камерюнкера си.

— Кой е утре дежурен, господине? — запита той тогава.

Лейтенантът наведе глава по войнишки и отговори:

— Аз, всемилостиви господарю.

— Как, пак ли вие?

— Пак аз.

— Защо е така?

— Всемилостиви господарю, при пътуване мускетарите заемат всички постове в дома на ваше величество, тоест във вашите покои, в стаите на кралицата майка и в помещението на господин кардинала, който взема от краля най-добрата или по-скоро най-голямата част от кралската гвардия.

— А онези, които не са заети?

— Незаети, всемилостиви господарю, са само двадесет-тридесет души от сто и двадесет. Когато сме в Лувър, работата е съвсем друга; в Лувър аз бих могъл да си почина, като се осланям на моя подофицер; но на път, всемилостиви господарю, не се знае какво може да се случи и аз предпочитам да си върша работата сам.

— И така вие сте дежурен всеки ден?

— И всяка нощ, да, всемилостиви господарю.

— Господине, аз не мога да допусна това; аз искам да си почивате.

— Много добре, всемилостиви господарю, но аз не искам това.

— Какво казахте? — попита кралят, който най-напред не разбра смисъла на тоя отговор.

— Казвам, всемилостиви господарю, че не искам да бъда нередовен в службата. Ако дяволът поиска да ми изиграе лоша шега, вие разбирате, всемилостиви господарю, тъй като познава човека, с когото има работа, той би избрал минутата, когато не съм тука. Службата ми преди всичко и спокойствието на съвестта.

— Но с такава работа вие ще се убиете, господине.

— Ех, всемилостиви господарю, вече тридесет и пет години върша тая работа, а все пак съм най-здравият човек във Франция и Навара. Впрочем, всемилостиви господарю, не се безпокойте за мене, моля ви се. Това би ми се сторило много чудно, защото не съм навикнал на него.

Кралят прекъсна разговора с нов въпрос.

— Значи вие ще бъдете тук утре сутринта? — попита той.

— Да, всемилостиви господарю, като сега.

Кралят се разходи няколко пъти из стаята; лесно можеше да се види, че той изгаря от желание да говори, но някакъв страх го възпира.

Прав, неподвижен, с шапка в ръка, заел предизвикателна стойка, лейтенантът го гледаше как се разхожда, хапеше мустака си и си мислеше:

„Честна дума, в него няма капка решителност! Басирам се, че няма да заговори!“

Кралят продължаваше да се разхожда, като от време на време поглеждаше скрито лейтенанта.

„Одрал е кожата на баща си — говореше си офицерът, като продължаваше мисления монолог. — Той е едновременно горд, скъперник и нерешителен. Чума да го хване такъв господар!“

Луи се спря.

— Лейтенант! — каза той.

— Тук, всемилостиви господарю.

— Защо тая вечер там, в залата, вие извикахте: „Свитата на негово величество!“?

— Защото вие ми заповядахте, всемилостиви господарю.

— Аз?

— Лично вие.

— Всъщност аз не съм казал нито дума за това, господине.

— Всемилостиви господарю, заповедите се дават със знак, с движение, с поглед също тъй ясно, също тъй разбрано, както и с думи. Един служител, който има само уши, е само наполовина добър служител.

— Значи вашите очи са много прозорливи, господине.

— Защо, всемилостиви господарю?

— Защото виждат това, което го няма.

— Моите очи са наистина добри, всемилостиви господарю, макар че много и отдавна служат на господаря си; ето защо всеки път, когато могат да видят нещо, те не изпускат случая. Впрочем тая вечер те видяха, че ваше величество толкова желаеше да се прозине, че дори благоволи, да се изчерви; че ваше величество гледаше с красноречива молба най-напред негово високопреосвещенство, след това нейно величество кралицата майка и най-после вратата, през която се излиза; и те забелязаха тъй добре всичко това, което току-що казах, че видяха как устните на ваше величество шепнеха думите: „Кой ще ме изведе от тука?“

— Господине!

— Или поне това, всемилостиви господарю: „Мускетарите ми!“ Вашият поглед се спря на мене, следователно беше за мене. Аз не се поколебах и повиках веднага мускетарите. Впрочем това е самата истина, всемилостиви господарю, защото ваше величество не само не ми се скара, но дори оправда думите ми, като излезе веднага от залата.