Александър Дюма - Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон

— С един приятел. Съгласен съм, графе, но при условие че по-късно тоя приятел ще раздели на свой ред моето богатство с мене.

— Всемилостиви господарю — рече Атос, като отвори една касетка, от която извади злато и скъпоценности, — ето сега сме вече много богати. За щастие ние ще бъдем четирима срещу крадците.

Бледите страни на Чарлз II се зачервиха от радост. Той видя, че до външния вход се приближиха два коня на Атос, водени от Гримо, който се беше стегнал вече за път.

— Блезоа, дайте това писмо на виконт дьо Бражелон. Казвайте на всички, че съм заминал за Париж. Поверявам ви къщата, Блезоа.

Блезоа се поклони, прегърна Гримо и затвори желязната врата.

Не бяха изминали и два часа от тръгването на Атос, който пред Блезоа беше поел пътя за Париж, когато един конник, възседнал хубав пъстър кон, се спря пред желязната врата. С едно звънливо „хей!“ той повика конярите, образуващи още кръг заедно с градинарите около Блезоа, който обикновено разказваше всякакви новини на всички служители в замъка. Това „хей“, без съмнение познато на нашия Блезоа, го накара да обърне глава и той извика:

— Господин д’Артанян!… Тичайте бързо да му отворите вратата!

Осем души се спуснаха усърдно към желязната врата и я отвориха леко, като перце. Всички се кланяха ниско, защото знаеха, че винаги графът приема особено любезно тоя приятел, а такива неща не избягват от погледа на слугите.

— Е, де е милият граф? — попита господин д’Артанян с любезна усмивка, като се изправи на стремето, за да скочи на земята.

— Ах, господине, никак нямате късмет — отговори Блезоа — и колко неприятно ще бъде на господин графа, когато научи, че сте идвали! Господин графът внезапно замина преди по-малко от два часа.

Д’Артанян не се разтревожи от това известие.

— Добре — каза той, — виждам, че ти все още говориш на най-чист френски език; ти ще ми дадеш урок по граматика и прекрасен език, докато ще чакам завръщането на господаря ти.

— Ето това е невъзможно, господине — възрази Блезоа. — Вие ще чакате много дълго време.

— Няма ли да се върне днес?

— Нито утре, господине, нито други ден. Господни графът се впусна в дълго пътешествие.

— Пътешествие! — учудено повтори д’Артанян. — Стига си дрънкал глупости!

— Господине, това е самата истина. Господинът ми възложи да надзиравам къщата и прибави с властния си и тих глас: „Казвай, че съм заминал за Париж“.

— А, той отива в Париж! — извика д’Артанян: — Само това исках да зная. Трябваше да започнеш с него, хаплю… Значи той има два часа преднина.

— Да, господине.

— Ще го настигна бързо. Сам ли е?

— Не, господине.

— Кой е с него?

— Един благородник, когото не познавам, един старец и господин Гримо.

— Те не могат да препускат тъй бързо като мене… Аз тръгвам…

— Желае ли господинът да ме изслуша за миг? — попита Блезоа, като се допря леко до юздата на коня.

— Да, ако престанеш да подбираш изразите или ги подбираш по-бързо.

— Е, добре, господине, струва ми се, че думата Париж е заблуда.

— Охо! — рече д’Артанян сериозно. — Заблуда ли?

— Да, господине, и господин графът не отива в Париж; готов съм да се закълна в това.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това: господин Гримо знае винаги къде отива господарят ни, а той ми беше обещал, че първия път, когато отидат в Париж, ще вземе от мене малко пари и ще ги предаде на жена ми.

— А, ги имаш жена?

— Имах една; тя беше от тоя край, но господинът намираше, че е бъбрива, и аз я изпратих в Париж: понякога това е неудобно, но в някои моменти е много приятно.

— Разбирам, но свършвай: значи ти мислиш, че графът не отива в Париж, а?

— Да, господине, защото, тогава Гримо не би устоял на думата си, би станал клетвопрестъпник, а това е невъзможно.

— Това е невъзможно — повтори д’Артанян съвсем замислено, защото беше съвсем убеден. — Добре, добри ми Блезоа, благодаря ти.

Блезоа се поклони.

— Хайде, ти знаеш, че не съм любопитен… Трябва да се видя непременно с господаря ти… Не можеш ли ти… с една думичка… ти говориш тъй добре… да ме накараш да разбера… Една сричка само… Останалото ще отгатна.

— Честна дума, господине, не мога… Абсолютно не зная закъде е заминал господинът… Да подслушвам по вратите ми е противно; впрочем това е забранено тука.

— Драги мой, това е лошо начало за мене — каза д’Артанян. — Няма значение. Знаеш ли поне кога ще се върне графът?